– Казах, че ще ти е трудно. – Искаше ми се да прогоня и добротата му, и честността му. – Не можеш да се промениш, нали? – каза той.
Протегнах шия, за да видя дали госпожа Скачърд ни е чула, но в предната част на вагона нямаше никакво движение.
– Нека си обещаем нещо – проговори той отново. – Да се намерим след време.
– Но как бихме могли да го направим? Вероятно ще останем на различни места.
– Знам.
– И ще сменят името ми.
– Сигурно и моето. Но можем да опитаме.
Кармин се обърна, сви крака под тялото на момчето и протегна ръце. Двамата с Дъчи се преместихме, за да му е удобно.
– Вярваш ли в съдбата? – го попитах аз.
– В какво да вярвам?
– Че всичко е решено и нагласено. А ние просто живеем, както е писано.
– Господ е планирал всичко предварително.
Кимнах с глава.
– Не знам. До момента планът не ми харесва особено.
– На мен също.
И двамата се засмяхме.
– Госпожа Скачърд казва, че трябва да обърнем нова страница – обясних аз. – Да забравим миналото.
– Мога да забравя миналото, това не е проблем. – Момчето вдигна вълненото одеяло, паднало на пода, и зави с него телцето на Кармин, като го подпъхна от всички страни. – Но не искам да забравям нищо.
През прозореца видях три релсови пътя, успоредни на този, по който се движехме ние – релсите бяха кафяви и сребристи, а отвъд тях се ширеха равни и набраздени полета. Небето бе ясно и синьо. Вагонът миришеше на пелени, пот и вкиснало мляко.
В предната му част госпожа Скачърд се изправи, наведе се, за да обсъди нещо с господин Къран, и пак се изправи. Отново беше с черното си боне.
– Добре, деца, събудете се! – провикна се тя, огледа се и няколко пъти плясна с ръце. Очилата ѝ проблясваха на сутрешното слънце.
Около мен се чуваше сумтене и въздишки от късметлиите, които са успели да спят и които протягаха схванатите си крайници.
– Време е да се приготвите. Всеки от вас има резервна дрехи за преобличане в куфара си, който е на багажника над главите ви. По-големите ще помогнат на по-малките! Не мога да обясня колко важно е да направите добро първо впечатление. Чисти лица, сресани коси, пъхнати в панталоните ризи. Ребека, какво трябва да казвате?
Всички ние знаехме какво трябва да казваме:
– Моля и благодаря – продума Ребека, а гласът ѝ едва се чуваше.
– Моля и благодаря какво?
– Моля и благодаря, мадам.
– Няма да говорите, освен ако не ви питат нещо, а в такъв случай ще казвате моля и благодаря, мадам. Какво няма да правите, Андрю?
– Няма да говорим, освен ако не ни питат нещо.
– Точно така. Няма да шавате или да правите какво, Норма?
– Да пипаме лицата си. Мадам. Мадам, мадам.
От седалките се понесе сподавен смях. Госпожа Скачърд ни гледаше гневно.
– Това ви забавлява, така ли? Едва ли ще смятате, че е толкова забавно, когато всички възрастни кажат: "Не, благодаря, не искам невъзпитано, немарливо дете", и ще трябва да се върнете обратно във влака и да пътувате до следващата гара. И вие ли смятате така, господин Къран?
Главата на господин Къран се изправи рязко при споменаване на името му.
– Точно така, госпожо Скачърд.
Всички във влака се умълчаха. Да не бъдем избрани, е нещо, за което не искахме да мислим. Малкото момиченце зад мен започна да плаче, а скоро след това чувах сподавени подсмърчания от всички страни. В предната част на влака госпожа Скачърд плясна с ръце и изви устните си в нещо, наподобяващо усмивка.
– Хайде, хайде. Няма нужда от сълзи. Както с почти всичко друго в живота, ако сте любезни и се представите добре, най-вероятно ще постигнете успех. Порядъчните граждани на Минеаполис ще дойдат днес с най-искреното намерение да вземат някои от вас в дома си, а може би и по повече от един. Затова, момичета, не забравяйте да завържете панделките си грижливо. Момчета, от вас искам чисти лица и сресани коси. Правилно закопчани ризи. Когато слезем от влака, ще се подредите в права редица. Ще говорите само ако ви питат нещо. С две думи, ще направите всичко по силите си, така че да улесните възрастните да ви изберат. Ясно ли е?
Слънцето бе толкова ярко, че трябваше да притворя очи. Беше горещо, затова се свих на средната седалка, по-далеч от ослепителната светлина, която влизаше от прозореца. Кармин седеше в скута ми. Минавахме под мостове и гари, светлината трептеше, а Кармин си играеше, като правеше сенки с ръчички по бялата ми престилка.
– Всичко с теб трябва да бъде наред – пошушна Дъчи. Поне няма да се прегърбваш под тежък труд в някоя ферма.
– Не си сигурен, че няма да работя това – отвърнах му аз. – Нито пък, че ти ще го работиш.