Железопътно депо, Милуоки,
Минеаполис, 1929 г.
Влакът спря на гарата с ревящи спирачки и голям облак пара. Кармин мълчеше и гледаше сградите, жиците и хората през прозореца, които замениха стотиците километра полета и дървета.
Станахме и започнахме да събираме вещите си. Дъчи свали нашите куфари на пътеката. През прозореца видях госпожа Скачърд и господин Къран на перона да говорят с двама мъже в костюми, с вратовръзки и черни меки шапки. Зад тях стояха неколцина полицаи. Господин Къран се ръкува с тях, а след това доближи леко ръката си към нас, докато ние слизахме от влака.
Исках да кажа нещо на Дъчи, но не можах да измисля какво. Ръцете ми бяха лепкави. Това очакване бе ужасно – да не знаеш къде отиваш. За последно изпитах това усещане в чакалните на Елис Айлънд. Бяхме уморени, мама не се чувстваше добре и не знаехме къде отиваме и какъв живот ни предстои. Но сега оценявах всичко, което приемах за даденост: имах семейство. Вярвах, че каквото и да се случи, щяхме да бъдем заедно.
Един полицай наду свирка и вдигна едната си ръка във въздуха. Разбрахме, че трябва да се подредим в редица. Кармин тежеше в ръцете ми, а по лицето си усещах топлия му дъх, леко кисел и лепкав от сутрешното мляко. Дъчи носеше куфарите ни.
– Бързо, деца – подканяше ни госпожа Скачърд. – Подредете се в две редици. Така е добре. – Тонът ѝ беше по-мек от обикновено и аз се питах каква е причината за това – дали че сме сред други възрастни, или защото знаеше какво предстои. – Насам.
Следвахме я по широките каменни стълби, а потрепването на обувките ни с твърди подметки по стъпалата отекваше като биене на барабан. Изкачихме стълбите, поехме по коридор, осветен от газови лампи, и пристигнахме в главната чакалня на гарата. Тя не бе толкова величествена, колкото чакалнята на гарата в Чикаго, но все пак беше внушителна. Помещението – просторно и светло, имаше големи прозорци. Госпожа Скачърд вървеше напред, а черната ѝ дреха се издуваше зад нея като корабно платно.
Хората ни сочеха и шепнеха, а аз се чудех дали знаят защо сме тук. И в този момент забелязах обява, залепена на една колона. С черни печатни букви на бялата хартия пишеше:
ТЪРСЯТ СЕ
ДОМОВЕ ЗА ДЕЦА СИРАЦИ
ГРУПА БЕЗДОМНИ ДЕЦА ЩЕ ПРИСТИГНЕ ОТ ИЗТОК
НА ЖЕЛЕЗОПЪТНОТО ДЕПО В МИЛУОКИ
В ПЕТЪК, 18 ОКТОМВРИ.
РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО ЩЕ ЗАПОЧНЕ В 10 ЧАСА.
ДЕЦАТА СА НА РАЗЛИЧНА ВЪЗРАСТ
И ОТ ДВАТА ПОЛА
И СА ИЗХВЪРЛЕНИ НА ПРОИЗВОЛА НА СЪДБАТА...
– Нали ти казах? – изрече Дъчи, след като проследи погледа ми. – Помия.
– Можеш да четеш? – попитах аз изненадано, а той се ухили.
Тласкаха ме напред, единият крак пред другия, сякаш никой завърташе манивела на гърба ми. Какофонията на гарата се превръщаше в монотонен рев в ушите ми. Минахме покрай количката на уличен търговец и ми замириса на нещо сладко – може би на захаросани ябълки? Косата ми се беше отпуснала на врата и усещах как вадички пот се стичат по гърба ми. Кармин се оказа невъзможно тежък. Колко странно, помислих си аз, че се намирам на място, което моите родители никога не са виждали и никога няма да видят. Колко странно, че аз бях тук, а тях ги нямаше.
Докосвах кръста от Кладах, който висеше на врата ми.
По-големите момчета вече не изглеждаха толкова буйни. Маските им паднаха и виждах страха, изписан на лицата им. Някои от децата подсмърчаха, но повечето полагаха усилия да пазят тишина и да правят това, което се очакваше от тях.
Госпожа Скачърд стоеше със скръстени ръце до една голяма дъбова врата. Приближихме се до нея и се събрахме в полукръг – по-големите момичета носеха бебета, по-малките деца се държаха за ръце, а момчетата си бяха пъхнали ръцете в джобовете.
Госпожа Скачърд наведе глава.
– Богородице, майко Божия, молим те да бъдеш благосклонна към тези деца, да ги направляваш и да ги благославяш, докато търсят път в света. Те са твои покорни слуги в името на Бога. Амин.
– Амин – отговориха бързо няколко набожни деца, а останалите ги последвахме.
Госпожа Скачърд свали очилата си.
– И така, пристигнахме. Оттук, ако е рекъл Бог, ще бъдете разпределени при семейства, които имат нужда от вас и ви искат. – Тя се прокашля, за да прочисти гърлото си. – Не забравяйте, че не всички ще си намерят дом веднага. Това е очаквано и не бива да ви тревожи. Ако сега не намерите семейство, просто ще се качите във влака с господин Къран и мен и заедно ще отпътуваме към другата гара на около час оттук. Ако и там не намерите дом, ще дойдете с нас в следващия град.