Децата около мен се движеха като уплашено стадо. Коремът ми бе празен и трепереше от напрежение.
Госпожа Скачърд кимна с глава.
– И така, господин Къран, готови ли сме?
– Готови сме, госпожо Скачърд – отговори той и отвори голямата врата с рамо.
Стояхме в задната част на обширна зала без прозорци, с дървена ламперия по стените, пълна с хора, които се движеха наоколо, и редици празни столове. Госпожа Скачърд ни поведе по централната пътека към нисък подиум в предната част. Тълпата първоначално утихна, а след това се разнесе шепот. Хората по пътеката отстъпваха встрани, за да ни направят път.
Може би някой тук ще ме поиска, мислех си аз. Може би ще имам живот, който дори не съм се осмелявала да си представя, в слънчева, уютна къща с много храна – топъл кейк, чай с мляко и толкова захар, колкото искам. Но докато се качвах по стълбите към подиума, цялата треперех.
Подредихме се по височина, от най-ниските към най-високите, а някои от нас все още държаха бебетата в ръцете си. Дъчи беше три години по-голям от мен, но аз бях висока за възрастта си и между нас в редицата имаше само едно момче.
Господин Къран се прокашля и започна речта си. Погледнах към него и забелязах зачервените му страни и заешките му очи, клюмналия му кафяв мустак и щръкналите му вежди, корема му, който се подаваше от жилетката като едва скрит балон.
– Няколко прости документа – каза той на добрите жители на Минесота – ви делят от децата на този подиум силни, здрави и годни за работа във фермата или у дома. Имате възможността да избавите дете от лишения, бедност и вярвам, че госпожа Скачърд ще се съгласи, че няма да преувелича, ако добавя греховност и поквара.
Госпожа Скачърд кимна утвърдително с глава.
– Имате възможността не само да направите едно добро дело, но и да получите нещо в замяна – продължи той. – От вас се очаква да храните, обличате и обучавате детето, докато то навърши осемнадесет години, както и, разбира се, да предоставяте религиозно възпитание. Най-дълбоко се надяваме, че не само ще започнете да изпитвате обич към детето, но и ще го приемете като ваше собствено. Детето, което изберете, става ваше напълно безплатно – добави той – за пробен срок от деветдесет дни. След изтичането на този срок можете да го върнете, ако това е вашето желание.
Момичето до мен издаде тих звук, подобен на скимтене на куче, и пъхна ръката си в моята. Тя бе студена и влажна като гърба на крастава жаба.
– Не се тревожи, всичко ще бъде наред... – започнах аз, но тя ме погледна с такова отчаяние, че думите ми заглъхнаха. Гледахме как хората се подреждат и се качват на подиума, а аз се чувствах като една от кравите на селскостопанския панаир в Кинвара, на който дядо ме беше водил. Пред мен спря млада руса жена, слаба и бледа, и мъж с искрено изражение, пулсираща адамова ябълка и плъстена шапка. Жената пристъпи напред.
– Може ли?
– Извинете? – попитах неразбиращо аз.
Тя протегна ръце. О, искаше Кармин.
Той я погледна, а след това скри лицето си в шията ми.
– Срамежлив е – обясних аз.
– Здравей, момченце – каза тя. – Как се казваш?
Той отказа да вдигне глава. Аз го окуражих.
Жената се обърна към мъжа и попита меко:
– Очите могат да се излекуват, нали?
– Не знам. Сигурно – отвърна той.
Други мъж и жена ни наблюдаваха. Тя беше набита, набраздено чело и изцапана престилка, а той имаше тънки кичури коса по кокалестата си глава.
– Какво ще кажеш за тази? – попита мъжът и посочи към мен.
– Не ми харесва как изглежда – отвърна жената с гримаса.
– На нея също не ѝ харесва как изглеждате вие – намеси се Дъчи и всички се обърнаха изненадано към него. Момчето между нас се отдръпна.
– Какво каза? – мъжът застана пред Дъчи.
– Съпругата ви не трябваше да говори така. – Гласът на Дъчи беше тих, но аз чувах всяка негова дума.
– Не се бъркай – каза мъжът и повдигна брадичката на Дъчи с показалеца си. – Жена ми може да казва за вас, сираците, всичко, което си пожелае.
Чу се шумолене, показа се черното наметало и госпожа Скачърд се появи като змия през шубрака.
– Какво става? – попита тя с тих и твърд глас.
– Това момче отвърна дръзко на съпруга ми – обясни жената.
Госпожа Скачърд погледна първо Дъчи, а след това и двойката.
– Ханс е... буен – каза тя. – Често говори, преди да се замисли. Извинете, не разбрах името ви...
– Барни Маккалъм. А това е жена ми Ева.