Госпожа Скачърд кимна.
– Какво ще кажеш на господин Маккалъм, Ханс?
Дъчи заби поглед в краката си. Знаеше какво трябва да каже. Мисля, че всички знаехме.
– Извинете – промърмори той, без да вдигне поглед. Докато се случваше всичко това, слабата руса жена пред мен галеше ръката на Кармин с пръста си. Той все още бе сгушен в мен, но я гледаше през мигли.
– Сладурче си ти, нали? – Тя нежно боцна с пръст мекото му коремче, а той ѝ се усмихна несигурно.
Жената погледна съпруга си.
– Мисля, че той е избраникът ми.
Усещах погледа на госпожа Скачърд върху нас.
– Мила дама – прошепнах в ухото на Кармин. – Тя иска да бъде твоя майка.
– Мама – каза той, а аз усетих топлия му дъх върху лицето си. Очите му бяха разширени и блестящи.
– Името му е Кармин. – Посегнах, издърпах ръчичките му, обвити около шията ми, и ги стиснах в ръката си.
Жената миришеше на рози – като буйните бели цветове в градината на баба ми. Изглеждаше крехка като птичка. Тя сложи ръка на гърба на Кармин, а той се притисна към мен още по-силно.
– Всичко е наред – започнах аз, но думите се натрошаваха в устата ми.
– Не, не, не – повтаряше Кармин. Струваше ми се, че ще припадна.
– Трябва ли ви момиче, което да ви помага с него? – изтърсих аз. – Мога да... – Умът ми препускаше, опитвах се да си спомня в какво съм добра. – ...да кърпя дрехи. И да готвя.
В погледа на жената прочетох състрадание.
– О, дете – каза тя. – Съжалявам. Не можем да си позволим две деца. Ние дойдохме само за бебе. Сигурна съм, че ще намериш... – Гласът ѝ заглъхна. – Искахме само едно бебе, което да допълни семейството ни.
Сдържах сълзите си. Кармин усети промяната у мен и започна да хленчи.
– Трябва да отидеш при новата си майка – казах му аз и го отделих от себе си.
Жената го пое непохватно. Не беше свикнала да държи бебе. Посегнах и сложих крачето под ръката ѝ.
– Благодаря ти, че си се грижила за него – каза тя.
Госпожа Скачърд ги поведе извън подиума към маса, отрупана с формуляри. Тъмната главичка на Кармин лежеше на рамото на жената.
Едно след друго избираха децата от редицата. Момчето до мен си тръгна с ниска, пълна жена, която му каза, че е чудесно да има мъж вкъщи. Момичето, което хленчеше като куче, бе избрано от стилна двойка с шапки. С Дъчи стояхме един до друг и си говорехме тихо, когато към нас приближи мъж, чиято кожа бе тъмна и протрита като стари обувки. Зад него вървеше жена с кисело изражение. Мъжът спря пред нас за миг, а след това протегна ръка и стисна ръката на Дъчи.
– Какво правите? – каза Дъчи с изненада.
– Отвори уста.
Видях, че Дъчи иска да се завърти и да го удари, но господин Къран ни наблюдаваше внимателно и той не посмя. Мъжът пъхна мръсен пръст в устата му. Дъчи извъртя глава.
– Някога правил ли си бали от слама? – попита мъжът.
Дъчи гледаше право пред себе си.
– Чуваш ли ме?
– Не.
– Не, не ме чуваш, така ли?
Дъчи го погледна.
– Никога не съм правил бали от слама. Дори не знам какво е това.
– Какво мислиш? – попита жена си. – Той е опърничав, но толкова голямо дете ще ни е от полза.
– Мисля, че ще свикне – отговори тя, пристъпи към Дъчи и добави: – Обучаваме коне. Момчетата не са много по-различни.
– Да го взимаме – каза мъжът. – Чака ни път.
– Избрахте ли? – попита господин Къран, приближавайки с нервен смях.
– Да. Това момче.
– Добре! Последвайте ме, за да подпишем документите.
Случи се точно така, както Дъчи беше предположил.
Сурови хора от село, които търсеха работна ръка за полето. Те дори не го съпроводиха, когато слизаше от подиума.
– Може би няма да е толкова зле – прошепнах аз.
– Само ако ме докосне...
– Могат да те преместят на друго място.
– Аз съм работник – каза той. – Ето това съм.
– Трябва и да те изпратят на училище.
Той се засмя.
– И какво ще се случи, ако не го направят?
– Ще ги накараш да те изпращат. А после, след няколко години...
– Ще дойда и ще те намеря – продължи той.
Полагах усилия, за да контролирам гласа си.
– Никой не ме иска. Трябва да се върна обратно във влака.
– Хей, момче! Стига си се бавил – викна мъжът и плясна с ръце толкова силно, че всички се обърнаха.
Дъчи мина през подиума и слезе по стълбите. Господин Къран стисна ръката на непознатия и го потупа по рамото. Госпожа Скачърд придружи двойката до вратата, а Дъчи вървеше зад тях. Стигна до вратата, обърна се и ме погледна. И изчезна.
Не е за вярване, но още не беше станало обяд. Бяха минали само два часа, откакто пристигнахме на гарата. Имаше около десетина възрастни и половин дузина деца от влака – аз, няколко момчета с болнав вид и няколко грозновати деца – недохранени, разногледи, с гъсти вежди: Очевидно бе защо не ни избраха.