Госпожа Скачърд се качи на подиума.
– Добре, деца. Пътуването продължава – каза тя. – Няма как да знаем какви фактори правят едно дете подходящо за дадено семейство, но ако трябва да съм напълно откровена, не бихте искали да живеете със семейство, което не ви приема с цялото си сърце. Въпреки че това може и да не прилича на желания резултат, ще ви кажа, че е най-добрият изход. А ако след още няколко спирки стане ясно, че... – гласът ѝ потрепва. – Засега нека мислим единствено за следващата спирка. Добрите жители на Албанс, Минесота ни очакват.
Албанс, Минесота, 1929 г.
Пристигнахме в Албанс в ранния следобед. Влакът спря в депото и аз видях, че това едва ли може да се нарече градче. Кметът стоеше на открития перон и веднага щом слязохме от влака, ни подредиха в редица и ни поведоха в Гръндж Хол, на една пресечка от гарата. Ярката синева на небето вече бе избледняла, сякаш е стояла на слънце прекалено дълго. Навън бе по-хладно. Не бях напрегната или притеснена. Просто исках всичко това да свърши.
Тук имаше по-малко хора, около петдесет, но те изпълваха малката тухлена постройка. Нямаше подиум, затова отидохме в предната част на залата и застанахме с лице към хората. Господин Къран ни прочете по-скромна лекция в сравнение с тази в Минеаполис и хората се приближиха към нас. Те изглеждаха по-бедни и по-мили; жените бяха облечени със селски рокли, а мъжете сякаш се чувстваха неудобно в неделните си дрехи.
Нямах никакви очаквания и това ми помагаше да понеса всичко по-лесно. Убедена бях, че отново ще трябва да се кача във влака, да ме свалят на следващата гара заедно с останалите деца и накрая да се върна обратно във влака. Децата, които не бъдат избрани, вероятно щяха да се върнат в Ню Йорк и да израснат в сиропиталище. Това сигурно нямаше да бъде толкова лошо. Поне знаех какво да очаквам – твърдо легло, груби чаршафи, строги възпитателки. Но и приятелства с други момичета, храна по три пъти на ден, училище. Можех да се върна към този живот. Не беше нужно да намирам семейство тук и може би щях да бъда по-добре, ако никой не ме избере.
Докато тези мисли се въртяха в главата ми, забелязах, че една жена ме гледа внимателно. Тя бе почти на възрастта на майка ми, имаше късо подстригана къдрава коса, а чертите ѝ показваха сила и решителност. Облечена бе в бяла блуза с висока яка с вертикални плисета, тъмен шал с индийски десен и обикновена сива пола. Краката ѝ бяха обути в тежки черни обувки. На врата ѝ висеше златна верижка с голям овален медальон. До нея стоеше набит и червендалест мъж с рошава червеникавокестенява коса. Жилетката му беше опъната от приличащия на барабан корем.
Жената приближи към мен.
– Как се казваш?
– Нийв.
– Ив?
– Не, Нийв. Името е ирландско – обясних аз.
– Как се произнася?
– Н-И-Й-В.
Тя погледна мъжа, който се усмихваше.
– Тъкмо е слязла от кораба – каза той. – Не съм ли прав, госпожичке?
– Ами, не – започнах аз, но мъжът ме прекъсна.
– Откъде си?
– Графство Голуей.
– А, ясно. – Той кимна, а сърцето ми подскочи. Той знаеше мястото!
– Моето семейство е от графство Корк. Дошли са тук отдавна, по време на големия глад.
Жената и мъжът представляваха странна двойка – тя бе предпазлива и сдържана, а той – готов да действа и преливащ от енергия.
– Ще трябва да сменим името – каза тя на съпруга си.
– Както кажеш, скъпа.
Тя обърна глава към мен.
– На колко години си?
– На девет, мадам.
– Можеш ли да шиеш?
Кимнах с глава.
– Знаеш ли кръстатия бод? Подгъв? Можеш ли да правиш бод зад игла на ръка?
– Справям се доста добре – отвърнах аз. Научих различните бодове в апартамента ни на улица "Елизабет", докато помагах на мама. Тя работеше допълнително – кърпеше и поправяше дрехи, а понякога шиеше рокли от цели топове плат. Много от поръчките бяха от сестрите Розенблум, които живееха на долния етаж. Те се занимаваха с деликатните задачи и с удоволствие даваха на мама по-досадната работа. Стоях до нея, докато правеше шевове по нарисуваните с креда кройки по памучни и басмени платове, и се научих да правя лесния синджир бод.
– Кой те научи?
– Майка ми.
– Къде е тя сега?
– Почина.
– А баща ти?
– Сирак съм – думите ми увиснаха във въздуха.
Жената кимна на мъжа, а той сложи ръка на гърба ѝ и я отведе. Наблюдавах ги, докато разговарят. Той клатеше отпуснатата си глава и потриваше корема си. Тя докосваше горната част на блузата си с ръка и сочеше към мен. Той се наведе към нея с ръце на кръста, доближи я и прошепна нещо в ухото ѝ. Тя ме огледа отгоре до долу. След това се върнаха при мен.