– Аз съм госпожа Бърн – каза тя. – Съпругът ми продава дамски дрехи и за нас работят няколко местни жени, които шият поръчките. Търсим момиче, което се справя добре с иглата.
Това беше толкова различно от очакванията ми, че не знаех какво да кажа.
– Ще бъда честна с теб. Нямаме деца и не искаме да бъдем приемни родители. Но ако работиш усилено и ни уважаваш, ще се отнасяме добре с теб.
Кимнах с глава.
Жената се усмихна и изражението ѝ се промени. За първи път ми се стори почти дружелюбна.
– Добре. – Тя ми подаде ръката си. – Тогава ще подпишем документите.
Кръжащият наоколо господин Къран се появи и ни поведе към масата, където всички документи бяха попълнени и подписани.
– Ще разберете, че Нийв е доста зряла за възрастта си – увери ги госпожа Скачърд. – Отраснала е в строго религиозно семейство и няма никакви причини да смятаме, че няма да се превърне в състоятелна жена.
Тя ме дръпна настрани и ми прошепна:
– Имаш късмет, че си намери дом. Не разочаровай мен или обществото. Не знам дали ще имаш друг шанс.
Господин Бърн вдигна кафявия ми куфар на рамо. Следвах ги извън Гръндж Хол, по тихата улица и зад ъгъла, където пред скромна витрина беше паркиран черният им форд, модел А. На витрината имаше ръчно изписани табели, които рекламираха продукти за продан: НОРВЕЖКИ САРДИНИ В ОЛИО 15 ЦЕНТА, ГОВЕЖДИ ПЪРЖОЛИ 36 ЦЕНТА ЗА ПОЛОВИН КИЛОГРАМ. Вятърът шумеше във високите редки дървета по улицата. Господин Бърн остави куфара ми в багажника и ми отвори задната врата. Вътре колата бе черна, а кожените седалки ми се сториха хладни и хлъзгави. Чувствах се много малка на задната седалка. Господин и госпожа Бърн седнаха отпред и не поглеждаха към мен.
Господин Бърн докосна рамото на съпругата си с ръка, а тя му се усмихна. Двигателят запали с шумно боботене и потеглихме. Семейството разговаряше оживено на предните седалки, но аз не чувах нито дума от разговора им.
След няколко минути господин Бърн спря пред скромна къща с бежова мазилка и кафяви первази. В мига, в който двигателят престана да работи, госпожа Бърн се обърна назад към мен и каза:
– Решихме да се казваш Дороти.
– Харесва ли ти името? – попита ме господин Бърн.
– За бога, Реймънд, няма значение какво мисли тя – сопна се госпожа Бърн и отвори вратата. – Името е наш избор и тя ще се казва Дороти.
Повтарях името наум: Дороти. Добре. Сега бях Дороти. Мазилката бе напукана на места, а боята по первазите се лющеше. Но прозорците бяха искрящо чисти, а моравата – окосена и спретната. От двете страни на стълбите стоеше по една куполовидна саксия с ръждив цвят.
– Една от задачите ти ще бъде да метеш верандата, стълбите и алеята всеки ден, докато падне сняг. Независимо дали вали дъжд, или е слънчево – обясняваше госпожа Бърн, а аз я следвах към входната врата. – Метлата и лопатата са в килера вляво. – Тя се обърна, за да ме погледне, и аз почти се блъснах в нея. – Слушаш ли ме? Не обичам да повтарям!
– Да, госпожо Бърн.
– Наричай ме мадам – това е достатъчно.
– Да, мадам.
Малкото фоайе бе тъмно и потискащо. На всеки прозорец имаше бели пердета, изплетени на една кука, които хвърляха дантелени сенки по пода. Вляво през леко отворена врата се виждаше трапезария с изпъстрени с червено тапети, махагонова маса и столове. Госпожа Бърн натисна едно копче на стената и осветлението над нас се включи. В този момент господин Бърн влезе през предната врата и донесе куфара ми.
– Готова ли си? – попита госпожа Бърн и отвори вратата отдясно, която водеше към някаква стая. За моя изненада, стаята бе пълна с хора.
Албанс, Минесота, 1929 г.
Две жени, облечени в бели блузи, стояха пред черни шевни машини с надпис "Сингер", изписан със златни букви по корпусите им. Жените настъпваха с един крак железния педал, който движеше иглата нагоре-надолу. Никой не повдигна поглед, когато влязохме в стаята, а продължаваха да наблюдават иглите, да пъхат конците под крачетата на машините си и да заглаждат плата. Закръглена млада жена с къдрава кестенява коса бе застанала на колене пред манекен и пришиваше миниатюрни перли по горната част на дрехата. Жена с посивяла коса стоеше с идеално изправено тяло на кафяв стол и шиеше подгъва на басмена пола. Момиче, което изглеждаше само няколко години по-голямо от мен, режеше кройка от тънка хартия на масата. На стената над главата ѝ висеше гоблен в рамка, на който с малки кръстчета в черно и жълто пишеше "РАБОТЛИВИ ПЧЕЛИЧКИ".