Моли бе съвсем различна. През краткия си седемнадесетгодишен живот бе видяла толкова много неща да се объркват, че вече го очакваше. В редките случаи, когато всичко се подреждаше, тя не знаеше какво да мисли.
Именно така се случиха нещата с Джак. Миналата година, когато беше в десети клас, Моли се премести в гимназия Маунт Дезърт Айлънд и повечето от съучениците ѝ правеха всичко възможно, за да я избегнат. Те си имаха своите приятели и компании, а тя не подхождаше на никоя от тях. Истина беше и това, че Моли не правеше нищо нещата да се случат. От опит знаеше, че е за предпочитане да бъдеш твърд и странен, отколкото жалък и уязвим, затова носеше своята готик визия като броня. Джак беше единственият, който се опита да премине през нея.
Беше средата на октомври в час по социални науки. Възложиха им проект, по който трябваше да работят в групи, и както обикновено, Моли не беше избрана от никого. Джак я покани да се присъедини към него и неговия партньор Джоуди, който очевидно не беше никак доволен от това. През целия петдесетминутен час Моли беше като котка с извит гръб. Защо той се държеше толкова мило? Какво искаше от нея? Дали не беше от онези момчета, на които им доставяше удоволствие да се занимават със странни момичета? Какъвто и да беше мотивът му, тя нямаше да му даде никаква възможност. Стоеше със скръстени ръце и прегърбени рамене, а тъмната ѝ твърда коса падаше в очите ѝ. Когато Джак я питаше нещо, тя вдигаше рамене и сумтеше, но следеше какво се случва и свърши своята работа по проекта. Когато излизаха от стаята след края на часа, Моли чу Джоуди да мърмори:
– Това момиче е ужасно странно. Тръпки ме побиват от нея.
Тя се обърна и улови погледа на Джак, който я изненада с усмивка.
– Мисля, че е страхотна – каза той, без да изпуска Моли от поглед. За първи път откакто беше дошла в това училище, тя не се сдържа и също му се усмихна.
През следващите няколко месеца Моли научи повече за Джак. Баща му бил имигрант от Доминиканската република, който срещнал майка му, докато тя беряла боровинки в Черифийлд. Тя забременяла, а той се върнал в Доминикана и никога повече не я потърсил. Майка му така и не се омъжила. Работела за една богата старица в голяма къща на брега. По всички правила Джак би трябвало също да бъде изолиран от останалите, но не бе. Той притежаваше няколко важни неща: бляскава игра на футболното игрище, ослепителна усмивка, страхотни големи очи и абсурдни мигли. И въпреки че отказваше да се взима на сериозно, Моли смяташе, че е по-умен, отколкото признава. Вероятно дори по-умен, отколкото мисли.
Тя не се интересуваше от смелостта и уменията на Джак на футболния терен, но уважаваше интелигентността му. (Огромните очи бяха бонус.) Именно нейната любознателност ѝ беше помогнала да не излезе от релси. Готическият стил заличаваше всякакви очаквания за традиционност, затова Моли бе свободна да бъде странна по много различни начини наведнъж. Тя четеше през цялото време – в залите, в кафенето. Избираше предимно романи със сърдити главни герои: Непорочните самоубийства[1], Спасителят а ръжта [2], "Стъкленият похлупак[3] Преписваше думи в една тетрадка, защото ѝ харесваше тяхното звучене: Стара вещица. Малодушен. Талисман. Вдовица на благородник. Омаломощаващ. Подмазвачески...
Като новодошла, на Моли ѝ допадаше дистанцията, която нейният стил и външност създаваха, бдителността и недоверието, което виждаше в очите на своите връстници. Но въпреки че не ѝ се искаше да го признае, напоследък тази визия започваше да налага някои ограничения. Създаването на избрания от нея образ всяка сутрин отнемаше цяла вечност, а ритуалите, натоварени със значение – боядисване на косата в черно, подчертаването ѝ с лилави или бели кичури, очертаването на очите с каял, поставянето на фондьотен, с няколко тона по-светъл от кожата, нагласянето и закопчаването на няколко неудобни дрехи – сега всичко това я правеше нетърпелива. Тя се чувстваше като клоун в цирка, който се събужда една сутрин и повече не иска да носи червения гумен нос. Повечето хора не полагаха толкова усилия, за да поддържат стила си. Защо тя трябваше да го прави? Тя си фантазираше, че когато отиде на следващото място – защото винаги има ново място, друг приемен дом или ново училище, – ще започне на чисто с нов стил, който се поддържа по-лесно. Гръндж? Секси котенце?