– Фани, би ли спряла работа за миг? – каза госпожа Бърн и докосна по рамото жената със сивата коса. – Кажи и на останалите.
– Почивка – обяви възрастната жена. Всички вдигнаха глави, но никой не промени позата си, с изключение на момичето, което остави ножицата.
Госпожа Бърн обходи стаята с поглед и с вирната брадичка.
– Както знаете, от известно време имаме нужда от допълнителна помощ и с радост ви съобщавам, че я открихме. Това е Дороти – тя посочи към мен. – Дороти, кажи "Здравей" на Бърнис – жената с къдравата коса, – Джоан и Сали – жените на шевните машини, – Фани – единствената, която ми се усмихна, – и Мери. Мери – обърна се тя към младото момиче, – ти ще помогнеш на Дороти да се запознае с обстановката. Тя може да се заеме с част от ежедневната ти работа и така ще имаш време за други неща. Фани, ти ще наблюдаваш и ръководиш. Както винаги.
– Да, мадам – отвърна Фани.
Мери се намръщи и ме погледна сърдито.
– Е, добре – каза госпожа Бърн. – Да се залавяме отново за работата. Дороти, куфарът ти е във фоайето. На вечеря ще обсъдим къде ще спиш. – Тя се обърна и добави:
– Имаме строг график за хранене. Закуската е в осем, обядът е в дванадесет, а вечерята – в шест. Няма закуски между храненията. Самодисциплината е едно от най-важните качества, което всяка млада дама трябва да притежава.
Когато госпожа Бърн излезе от стаята, Мери вдигна глава към мен и каза:
– Хайде, побързай. Да не мислиш, че разполагам с целия ден?
Послушно пристъпих и застанах зад нея.
– Какво знаеш за шиенето?
– Помагах на майка ми с поправките на дрехи.
– Използвала ли си шевна машина?
– Не.
Тя се намръщи.
– Госпожа Бърн знае ли?
– Не ме е питала.
Мери въздъхна. Очевидно беше ядосана.
– Не съм очаквала, че ще трябва да те уча на основните неща.
– Уча се бързо.
– Дано. – Мери вдигна тънък лист хартия. – Това е кройка. Чувала ли си за кройки?
Кимнах утвърдително и Мери продължи с описание на работата, която трябваше да извършвам. Прекарах следващите няколко часа в изпълнение на задачи, с които никой друг не желаеше да се занимава – разпарях шевове, тропосвах, метях, събирах карфиците и ги слагах на игленици. Постоянно си бодях пръстите и трябваше да внимавам да не нацапам плата с кръв.
През целия следобед жените убиваха част от времето с кратки разговори и тананикане, но повече мълчаха. След известно време проговорих:
– Извинете, трябва да отида до тоалетна. Можете ли да ми кажете къде е?
Фани вдигна глава.
– Аз ще я заведа. Пръстите ми имат нужда от почивка.
Жената стана трудно от мястото си и тръгна към вратата. Следвах я по коридора, през неизползвана и чиста кухня и през задната врата.
– Това е нашата тоалетна. Не позволявай на госпожа Бърн да те хване да ползваш онази в къщата.
В задната част на двора, покрит на места с трева, подобно на рядка коса по оплешивяващо теме, имаше стара сива барака с малък процеп във вратата. Фани я посочи с глава.
– Ще те изчакам.
– Не е нужно.
– Колкото по-дълго се забавиш вътре, толкова повече време ще си почиват пръстите ми.
В бараката ставаше течение, а през процепа влизаше лъч светлина. В средата на грубо издялана пейка бе поставено черно тоалетно седало, което на места бе толкова износено, че се виждаше дървото. Спомних си външната тоалетна зад къщата ни в Кинвара, така че вонята не ме изненада, но седалото беше студено. Какво ли щеше да е тук, ако навън има снежна буря. Предполагах, че ще бъде същото, само че по-зле.
Свърших си работата, отворих вратата и издърпах роклята си надолу.
– Толкова си слаба – отбеляза Фани. – Сигурно си гладна.
Права беше. Коремът ми бе празен като пещера.
– Малко съм гладна – признах аз.
Лицето на Фани беше сбръчкано и набраздено, но очите ѝ искряха. Не можех да позная на колко години е – може би на седемдесет или пък на сто. Облечена беше в хубава лилава рокля на цветя с набрана горна част. Питах се дали тя я беше шила.
– Госпожа Бърн не ни дава много за обяд, но сигурно е повече от това, което си получавала досега. – Тя бръкна в джоба на роклята си и извади малка лъскава ябълка. – Винаги си запазвам нещо за по-късно, в случай че ми потрябва. Тя заключва хладилника между храненията.
– Не може да бъде – казах аз.
– О, да, прави го. Казва, че не иска да си врем носовете без нейно разрешение. Но обикновено успявам да скрия по нещо – обясни тя и ми подаде ябълката.
– Не мога...
– Вземи я. Трябва да се научиш да вземаш това, което хората искат да ти дадат.
Ябълката миришеше толкова хубаво, че устата ми се напълни със слюнка.