– Ще спя в коридора? – попитах с изненада.
– Имай милост, нали не очакваш да спиш на втория етаж с нас? – отговори тя през смях. – Пази боже.
След вечеря господин Бърн съобщи, че излиза на разходка.
– А аз имам работа – каза госпожа Бърн. – Дороти, ти ще измиеш чиниите. Обърни внимание кое къде стои. Най-добрият начин да се научиш е като наблюдаваш внимателно. Къде държим дървените лъжици? Чашите за сок? За теб това трябва да е забавна игра. – Тя се обърна, за да излезе от стаята. – Няма да безпокоиш господин Бърн и мен след вечеря. Ще си лягаш навреме и ще угасяш лампата. – Усмихна се грубо и добави: – Очакваме присъствието ти тук да е полезно. Не прави нищо, което ще подрони доверието ни.
Огледах натрупаните в мивката чинии, изцапаната от обелките червено цвекло дървена дъска, наполовина пълната с прозрачно зеле тенджера, почернелия и омазан тиган. Обърнах се към вратата, за да се уверя, че семейство Бърн ги няма, набодох на вилица част от безвкусното зеле и го глътнах лакомо, без да дъвча. По същия начин изядох и останалото, като през цялото време се ослушвах за стъпките на госпожа Бърн по стълбите.
Докато миех чиниите, надничах през прозореца над мивката към двора зад къщата, който на угасващата светлина изглеждаше навъсен. Имаше няколко паякообразни дървета, а тънките им дънери преминаваха в клони. Когато най-после приключих с търкането на загорелия тиган, небето бе тъмно, а дворът почти не се виждаше. Часовникът на печката показваше 19:30.
Налях си чаша вода от чешмата в кухнята и седнах до масата. Рано беше да си лягам, но не знаех какво друго да правя. Нямах книга за четене, а и не видях нито една в къщата. Нямахме много книги в апартамента на улица "Елизабет", но близнаците винаги носеха стари вестници. В училище най-много обичах стиховете – Уърдсуърт, Кийт и Шели. Нашият учител ни караше да учим наизуст "Ода за гръцката ваза"[17] и сега, сама в кухнята, затворих очи и зашепнах: Ти, млада, незачената невесто на покоя, отгледа те забравата и времето безбрежно... но не си спомнях останалото.
Трябваше да приемам нещата от добрата им страна, както баба винаги казваше. Тук не е толкова зле. Светлината над кухненската маса бе топла и весела. Семейство Бърн не се отнасяха към мен като към дете, но не бях напълно сигурна, че искам да се държат точно така с мен. Вероятно единственото, което ми беше необходимо, бе работа, която да държи ръцете и ума ми заети. А скоро трябваше да тръгна на училище.
Мислех си за дома ми на улица "Елизабет" – толкова по-различен, но всъщност не беше по-добър от този. Мама лежеше в леглото си следобед, в непоносимата жега, продължаваше да лежи и след като навън паднеше здрачът, момчетата хленчеха за храна, Мейси плачеше, а аз си мислех, че ще полудея от жегата, глада и шума. Татко излизаше – казваше, че отива на работа, въпреки че парите, които носеше вкъщи, намаляваха с всяка изминала седмица. Прибираше се посред нощ, препъваше се и смърдеше на хмел. Чувахме го как се качва тежко по стълбите и пее ирландския химн – "Ние сме деца на борбен народ, / който никога не е познал позор, / и докато маршируваме, за да се изправим пред лицето на врага, / ще пеем песента на войника", – след това нахлуваше в апартамента, а мама му се караше да пази тишина. Силуетът му се открояваше в зърнестата светлина на спалнята. И въпреки че всички ние трябваше по това време да спим и се преструвахме, че спим, бяхме прехласнати и изпълнени с благоговение от неговата веселост и перчене.
В килера намерих куфара си, чаршафи и завивки. Развих дюшека от конски косми и сложих тънка пожълтяла възглавница в горния му край. Имаше бял чаршаф, който разстлах върху дюшека и подпъхнах в краищата, както и прояден от молци юрган.
Преди да си легна, отворих задната врата и отидох до тоалетната. Светлината от кухненския прозорец мъждукаше на около метър и половина, но след това ставаше тъмно.
Тревата под краката ми бе крехка и чуплива. Знаех пътя, но през нощта се чувствах различно, едва виждах очертанията на бараката пред мен. Погледнах нагоре към небето без звезди. Сърцето ми биеше силно. Тази мълчалива тъмнина тук ме плашеше много повече от нощта в града, с неговите шумове и светлини.
Дръпнах резето и влязох в бараката. Свърших си работата и треперейки, вдигнах пликчетата си и изтичах навън. Вратата зад мен се блъсна, преминах през двора тичешком и изкачих трите стъпала до кухнята. Заключих вратата, както ми бяха казали, и се облегнах на нея, едва дишайки. Тогава забелязах катинара на хладилника. Кога го бяха сложили? Сигурно господин или госпожа Бърн са слезли на долния етаж, докато съм била навън.