– Предполагам, че няма причина да ги задържа. – А след това както обикновено добави: – Нека да ги сложим в купчината "може би".
В един момент, без никаква връзка, Вивиан каза:
– А къде всъщност е майка ти?
Моли беше свикнала с такива нелогични промени на темата. Вивиан обичаше да подновява разговор, който са започнали преди няколко дни, сякаш не са го прекъсвали и сякаш това бе напълно нормално.
– О, кой знае. – Тя тъкмо беше отворила кутия, която, за нейна радост, вероятно щяха да изхвърлят с лекота – дузини прашасали счетоводни книги от 40-те и 50-те години. Вивиан със сигурност нямаше причина да ги задържи. – Можем да ги изхвърлим, какво ще кажеш? – попита тя и извади тънка черна книга.
Вивиан я взе от ръцете ѝ и я прелисти.
– Ами... – Гласът ѝ заглъхна. – Търсила ли си я?
– Не.
– Защо?
Моли хвърли остър поглед на Вивиан. Не беше свикнала хората да ѝ задават такива директни въпроси – всъщност, да задават каквито и да е въпроси. Единственият друг човек, който разговаряше с нея толкова открито, бе социалният работник Лори, която вече знаеше всички подробности за живота ѝ. (Но дори и Лори не задаваше въпроси, които започваха със "защо". Тя се интересуваше единствено от причината, резултата и поуката.) Моли не можеше да се сопне на Вивиан, която все пак я спаси от затвора. Дали да бъде свободна, означаваше да прекара петдесет часа в отговори на остри въпроси. Момичето отмести кичур коса от очите си.
– Не съм я търсила, защото не ми пука.
– Наистина ли?
– Наистина.
– Изобщо ли не си любопитна?
– Не.
– Мисля, че не вярвам. – Моли вдигна рамене. – Хм. Защото всъщност изглеждаш някак... ядосана.
– Не съм ядосана. Просто не ми пука. – Моли извади куп счетоводни книги от кашона и ги пусна на пода. – Можем ли да ги рециклираме?
Възрастната жена я потупа по ръката.
– Мисля, че ще запазя този кашон – отговори тя, сякаш не беше казвала същото за всичко, което бяха прегледали дотук.
– Постоянно си вре носа в живота ми – каза Моли и зарови глава в шията на Джак. Те разговаряха в колата му Сатурн и тя бе седнала върху него на пуснатата назад предна седалка.
Наболата му брада драскаше бузата ѝ. Той попита през смях:
– Какво имаш предвид?
Пъхна ръце под блузата ѝ и започна да я гали.
– Гъдел ме е – каза тя и се сви.
– Обичам, като се движиш така.
Тя целуваше шията му, тъмното петно на брадичката му, ъгълчето на устата му и дебелата вежда, а той я придърпа по-близо към себе си, прокара ръце по тялото ѝ и под малките ѝ гърди.
– Аз не знам нищичко за нейния живот. Не че ми пука! Но тя очаква от мен да ѝ разкажа всичко за моя.
– О, хайде, какво лошо има в това? Ако знае повече за теб, може да е по-мила. Може би часовете ще минат по-бързо. Навярно е самотна и просто иска да поговори с някого. – Моли сбръчка лице. – Опитай се да проявиш малко нежност – посъветва я Джак.
Тя въздъхна.
– Не е нужно да я забавлявам с истории за скапания си живот. Не можем всички да сме богати и да живеем в имение.
Той я целуна по рамото.
– Тогава завърти нещата. Ти задавай въпросите.
– Трябва ли да ме интересува? – Тя въздъхна и проследи с пръст очертанията на ухото му, докато той обръщаше глава и хапеше пръста ѝ, а след това го задържа в устата си.
Джак посегна надолу и хвана лоста, а седалката се изправи рязко. Моли падна небрежно върху него и двамата се засмяха. Той се отмести, за да ѝ направи място, и каза:
– Просто прави каквото трябва, за да приключиш с това, става ли? – Обърна се настрани и прокара пръсти по колана на черния ѝ клин. – Ако не се справиш, ще трябва да измисля как да дойда с теб в дома за малолетни. А това няма да е приятно и за двама ни.
– Не звучи чак толкова зле.
Той смъкна колана надолу към бедрото ѝ и каза:
– Ето това търся.
Проследи черните мастилени очертания на костенурката на бедрото ѝ. Корубата ѝ представляваше заострен овал, разполовен под ъгъл, като щит с маргаритка от едната страна и племенни заврънкулки от другата, а плавниците ѝ се проточваха в заострени арки.
– Кажи ми отново как беше името на този малък приятел?
– Няма име.
Джак се наведе и целуна бедрото ѝ, а след това обяви:
– Ще го наричам Карл ос.
– Защо?
– Прилича ми на Карлос. Нали така? Виждаш ли малката му главичка? Сякаш я клати и казва: "Какво става?" Ей, Карлос – обясни Джак с доминикански акцент и потупа костенурката с показалец. – Какво става, човече?
– Не е Карлос. Това е индиански символ – каза тя леко раздразнено и избута ръката му.
– О, хайде, признай си – била си пияна и си направила тази костенурка случайно. Можеше да бъде например сърце с капеща от него кръв или грешно изписани думи на китайски.