– Не е вярно! Костенурките означават нещо много специално в моята култура!
– О, така ли, принцесо воин? – попита той. – Какво например?
– Костенурките носят домовете на гърбовете си. – Тя прокара пръст върху татуировката и му разказа това, което знаеше от баща си: – Те са незащитени и скрити едновременно. Символ са на силата и постоянството.
– Това е много дълбок смисъл .
– Знаеш ли защо? Защото аз съм дълбока.
– Нима?
– Да – отвърна тя и го целуна по устата. – Всъщност направих татуировката, защото, когато живеехме на Индианския остров, имахме костенурка на име Шели[19].
– Хаха, Шели. Разбрах.
– Мда. Както и да е. Не знам какво се случи с нея.
Джак обви с ръка ханша ѝ.
– Сигурен съм, че е добре – каза той. – Нали костенурките живеят по сто години?
– Не и в аквариум без никой да ги храни.
Той не каза нищо. Просто я прегърна през рамо и целуна косата ѝ.
Тя се настани до него на седалката. Предното стъкло бе замъглено, а нощта бе тъмна. Чувстваше се защитена и на сигурно място в малкия Сатурн с твърд сводест покрив. Да, точно така. Като костенурка в черупката си.
Спрус Харбър, Мейн, 2011 г.
Никой не отвори вратата, когато Моли натисна звънеца. Къщата бе тиха. Погледна телефона си: 9:45 сутринта. Днес беше ден за обучение на учителите и нямаше училище, затова тя реши, че може да изработи няколко часа.
Моли потриваше ръце и се чудеше какво да прави. Времето бе студено за сезона, утрото – мъгливо, а тя бе забравила да си вземе пуловер. Беше се качила на безплатния туристически автобус, който обикаля острова, и бе слязла на най-близката до Вивиан спирка, на около 10 минути път. Ако в къщата не намереше никого, трябваше да се върне на спирката и да изчака следващия автобус, а това сигурно щеше да отнеме време. Но въпреки че кожата ѝ настръхваше от студ, Моли обичаше дни като този. Пустото сиво небе и голите клони на дърветата ѝ бяха по-приятни от простото обещание за слънчеви пролетни дни.
Моли записваше внимателно отработените часове в един малък тефтер, който носеше със себе си: четири часа единия ден, два на следващия. Общо двадесет и три часа досега. Дори направи екселски файл на лаптопа си, в който отбелязваше всичко. Джак щеше да ѝ се смее, ако знаеше, но тя беше в системата достатъчно дълго, за да разбере, че всичко се свеждаше до документацията. Подреди документите си, събери всички подписи и всички обвинения ще бъдат свалени, парите ще бъдат освободени. Ако не си организиран, рискуваш да изгубиш всичко.
Моли смяташе, че днес може да убие поне пет часа. Така щяха да станат общо двадесет и осем и щеше да е изработила повече от половината.
Тя отново натисна звънеца и събра ръце на стъклото, за да надникне в тъмния коридор. Завъртя бравата и вратата се отвори.
– Ехо? – провикна се и влезе навътре. Не получи отговор, затова викна отново, този път малко по-силно, докато вървеше по коридора.
Вчера, преди да си тръгне, Моли каза на Вивиан, че днес ще дойде рано, но не беше определила точен час. Сега тя стоеше във всекидневната с пуснати завеси и се чудеше дали трябва да си тръгне. Старата къща бе пълна с шумове. Боровите подове на стаите скърцаха, стъклата на прозорците дрънчаха, мухи бръмчаха до тавана, пердетата се помръдваха. Нямаше човешки гласове, които да я разсейват, и Моли си представяше, че може да чуе звуци от другите стаи: как пружините на леглата стенат, как чешмите капят, флуоресцентните лампи жужат или дрънчат синджири.
Тя се огледа наоколо и забеляза богато украсената полица над камината, декорираните дъбови корнизи и месинговия полилей. През четирите големи прозореца, гледащи към водата, тя видя криволичещия бряг, назъбените елови дървета, искрящото аметистово море. В стаята се усещаше ароматът на стари книги, на снощния огън в камината и на нещо вкусно от кухнята – днес бе петък, Тери сигурно готвеше ядене за уикенда.
Моли разгледа внимателно старите книги с твърди корици, наредени по високите лавици. Изведнъж вратата към кухнята се отвори и Тери влезе оживено.
Моли се обърна.
– Здравей.
– Ааа! – изпищя Тери и стисна парцала, който държеше до гърдите си. – Как ме изплаши! Какво правиш тук?
– Ами – запъна се Моли и започна да си задава същия въпрос. – Звънях няколко пъти и после просто влязох.
– Вивиан знае ли, че ще идваш?
Всъщност дали наистина знаеше?
– Не се разбрахме за точен...
Тери присви очи и се намръщи.
– Не можеш да идваш просто така, когато си поискаш. Тя не може да те приема по всяко време.