Госпожа Тейт повдигна вежди и се усмихна.
– Напомня ми на някого, когото познавам.
Сега, докато стоеше сама в червения стол с висока облегалка и чакаше Вивиан да слезе, Моли извади Анн от фермата Грийн Гейбълс и отвори първата страница:
Госпожа Рейчъл Линд живееше точно където главният път за Авонлий се спускаше в долчинка, обрасла от всички страни с елши и обички, с минаващо през нея поточе, което извираше далеч в гората в старото имение на Кътбърт.[22]
Книгата определено бе предназначена за млади момичета и в началото Моли не беше сигурна, че ще ѝ хареса но докато четеше, тя осъзна, че историята я грабна. Слънцето се изкачваше по-високо в небето; тя трябваше да наклони книгата на една страна, за да избегне отблясъка а след няколко минути трябваше да се премести на другия стол, за да не е нужно да присвива очи.
След около час тя чу, че вратата на коридора се отвори и вдигна поглед. Вивиан влезе в стаята, огледа се, забеляза Моли и се усмихна, сякаш не е изненадана от присъствието ѝ.
– Ранобудно момиче! – каза тя. – Харесва ми твоят ентусиазъм. Може би днес ще ти позволя да изпразниш един кашон. Или пък два, ако имаш късмет.
Албанс, Минесота, 1929 г.
В понеделник сутринта станах рано и измих лицето си на кухненската мивка преди госпожа и господин Бърн да са станали, а след това внимателно сплетох косата си и сложих двете панделки, които намерих в купчината с боклук в шивачницата. Облякох най-чистата си рокля и престилката, която закачих на един клон встрани от къщата, за да изсъхне след прането в неделя.
На закуска – овес на бучки без захар – попитах как да стигна до училище и кога трябва да съм там. Госпожа Бърн погледна съпруга си, а след това мен. Пристегна тъмния си шал с индийски мотиви около раменете си.
– Дороти, с господин Бърн смятаме, че не си готова за училище.
Усетих овеса като замръзнала животинска мас в устата си. Погледнах господин Бърн, който се наведе да завърже връзките на обувките си. Къдравата му коса падна върху челото му и скри лицето му.
– Какво имате предвид? – попитах аз. – От Дружеството за подпомагане на децата...
Госпожа Бърн плясна с ръце и ми се усмихна със стиснати устни.
– Вече не си под опеката на Дружеството, нали? Сега ние сме тези, които определят кое е най-доброто за теб.
Сърцето ми спря.
– Но от мен се очаква да отида.
– Ще видим как ще напреднеш през следващите няколко седмици, но в момента мислим, че за теб е най-добре да мине малко време и да свикнеш с новия си дом.
– Аз вече свикнах – отговорих, а по страните ми изби руменина. – Направих всичко, което ми казахте. Ако се притеснявате, че няма да имам време за шиенето...
Госпожа Бърн ме гледаше с нетрепващ поглед и гласът ми стана несигурен.
– Училището започна преди повече от месец – каза тя. – Вече си изостанала прекалено много и няма шанс да наваксаш тази година. А и само Господ знае в какво училище си ходила в гетото.
Цялата настръхнах, което изненада дори и господин Бърн.
– Хайде, хайде, Лоис – промърмори под носа си той.
– Не съм живяла в гето – изплюх думата. А след това, защото тя не ме попита, защото никой от тях не ме попита, добавих: – Бях в четвърти клас. Учителката ми се казваше госпожа Ухриг. Пеех в училищния хор и представихме оперетата "Излъскани камъчета". – И двамата ме гледаха.
– Обичам училището – казах аз.
Госпожа Бърн се изправи и започва да събира чиниите ни. Взе и моята, въпреки че не бях изяла препечената си филия. Движенията ѝ бяха резки и сребърните прибори дрънчаха при допир с порцелановите съдове. Тя пусна водата в мивката и шумно постави чиниите и приборите в нея. След това се обърна и избърса ръце в престилката си.
– Ти, безочливо момиче. Не искам да чувам нито дума повече. Ние решаваме кое е най-доброто за теб. Ясно ли с?
И това бе всичко. Въпросът за училището никога повече не беше поставен за обсъждане.
Госпожа Бърн се появяваше в шивачницата по няколко пъти на ден, подобно на фантом, но никога не хващаше иглата. Доколкото разбирах, задълженията ѝ се състояха в това да следи поръчките, да възлага задачи на Фани, която след това да ги разпределя между нас, и да прибира готовите дрехи. Разпитваше Фани как върви работата и през цялото време оглеждаше стаята, за да се увери, че всички работим усърдно.
Имах много въпроси за семейство Бърн, но не смеех да ги задам. С какво точно се занимава господин Бърн? Какво прави с дрехите, които жените шиеха? (Мога да кажа дрехите, които ние шиехме, но моята работа – тропосване и подгъване – бе като да белиш картофи и да се наричащ готвач.) Къде ходи госпожа Бърн по цял ден и какво прави? От време на време я чувах на горния етаж, но бе невъзможно да разбера с какво се занимава.