Госпожа Бърн имаше много правила. Тя ме хокаше пред останалите момичета за дребни провинения и грешки – че не съм сгънала чаршафите както трябва или съм оставила вратата на кухнята открехната. Всички врати в къщата трябваше да са постоянно затворени, освен когато влизаш или излизаш от стаята. Къщата винаги бе затворена – вратата към шивачницата, вратите на кухнята и трапезарията, дори и вратата на върха на стълбите, – всичко това превръщаше къщата в забранено и обвито в мистерия място. Вечер, докато лежах на дюшека си в тъмния коридор до стълбите и триех краката си един в друг, за да ги стопля, аз се страхувах. Никога не съм била сама. Дори и в Дружеството за подпомагане на деца лежах в желязното си легло и бях заобиколена от други момичета.
Не ми беше позволено да помагам в кухнята – мисля, че госпожа Бърн се страхуваше, да не би да открадна от продуктите. А аз, подобно на Фани, започнах да пъхам в джоба си по парче хляб или ябълка. Храната, която госпожа Бърн приготвяше, беше безвкусна и неприятна – мек сив грах от консерва, твърди картофи, воднисти яхнии – и никога не беше достатъчна. Не разбирах дали господин Бърн действително не забелязваше колко ужасна е храната, или пък това не го интересуваше. Или просто умът му блуждаеше на друго място.
Когато госпожа Бърн не беше наоколо, господин Бърн се държеше дружелюбно. Той обичаше да разговаря с мен за Ирландия. Чичо му и братовчедите му били републиканци във Войната за независимостта[23]. Те се били с Майкъл Колинс[24] и присъствали в сградата на Фор Кортс[25] в Дъблин през април 1922 г., когато англичаните нападнали сградата и убили революционерите. Присъствали и на убийството на Колинс няколко месеца по-късно край Корк. Колинс е най-големият герой на Ирландия за всички времена, не знаеш ли?
Да, кимах утвърдително с глава, знам. Но не бях убедена, че братовчедите му са били там. Баща ми казваше, че всеки ирландец, когото срещнеш в Америка, се кълне, че има роднина, който се е бил рамо до рамо е Майкъл Колинс.
Баща ми обичаше Майкъл Колинс. Пееше всички революционни песни, обикновено високо и фалшиво, докато мама го молеше да млъкне, защото бебетата спяха. Разказваше ми многобройни драматични истории – например за затвора Килмайнхам в Дъблин, в който Джоузеф Плънкет, един от лидерите на въстанието от 1916 г. [26], се оженил за любимата си Грейс Гифорд в малкия параклис броени часове преди да бъде разстрелян. В този ден били разстреляни общо петнадесет души, дори и Джеймс Конъли[27], който все още бил болен и не можел да стои прав, затова го привързали на един стол, пренесли го в двора и разкъсали тялото му с куршуми. "Разкъсали тялото му с куршуми" – баща ми казваше така. Мама винаги се опитваше да го накара да млъкне, но той не ѝ обръщаше внимание. "Важно е да го знаят", отговаряше ѝ. "Това е тяхната история! Сега ние може и да сме тук, но, ей богу, нашите хора са там."
Мама си имаше своите причини за желанието си да забрави. Именно договорът от 1922 г., довел до образуването на Свободната държава, ни прогони от Кинвара, казваше тя. Военните сили на Короната, твърдо решени да смажат въстаниците, нападаха градовете в графство Голуей и взривяваха железопътните линии. Икономиката беше разбита. Почти нямаше работа. Татко така и не успя да си намери някаква.
Е, това беше една от причините, казваше тя, заедно с пиенето.
– Знаеш ли, можеше да ми бъдеш дъщеря – ми казваше господин Бърн. – Името ти – Дороти... винаги сме искали да кръстим така нашето дете някой ден, но уви, това така и не се случи. А сега се появи ти, с червената си коса.
Постоянно забравях да отговарям на името Дороти. Но някак си се радвах, че имам нова самоличност. Така много по-лесно се разделях с разни неща от миналото. Вече не бях онази Нийв, която остави баба си, лелите и чичовците си в Кинвара и отиде отвъд океана с кораба Агнес Полин; която живееше със семейството си на улица "Елизабет". Не, сега бях Дороти.
– Дороти, трябва да поговорим – каза госпожа Бърн една вечер по време на вечерята. Погледнах към господин Бърн, който усърдно мажеше един печен картоф с масло. – Мери казва, че не си... как да се изразя? Че не се учиш особено бързо. Казва, че сякаш се съпротивляваш или се държиш непокорно. Не е сигурна кое от двете е вярно.