– Това не е истина.
Очите на госпожа Бърн пробляснаха.
– Слушай ме внимателно. Ако зависеше от мен, веднага щях да се свържа с комитета и да те сменя с друго дете. Но господин Бърн ме убеди да ти дам втора възможност. Ако обаче чуя още едно оплакване за твоето поведение, ще бъдеш върната. – Тя млъкна, за да отпие глътка вода.
– Изкушавам се да обясня това твое поведение с ирландската ти кръв. Да, вярно е, че господин Бърн е ирландец. Всъщност именно затова въобще ти дадохме шанс. Но ще отбележа, че не напразно господин Бърн не се е омъжил за ирландско момиче.
На следващия ден госпожа Бърн дойде в шивачницата и каза, че трябва да изпълня поръчка в центъра на града, на около километър и половина разстояние.
– Не е никак сложно – отвърна раздразнено тя, щом попитах за подробности. – Не внимаваше ли по пътя, когато те докарахме тук?
– Мога да отида с нея първия път, мадам – намеси се Фани.
Госпожа Бърн не бе доволна.
– Нямаш ли си работа, Фани?
– Току-що свърших с тази купчина – отвърна Фани и сложи ръката си с изпъкнали вени върху куп дамски поли.
– Всички са подгънати и изгладени. Болят ме пръстите.
– Добре тогава. Само този път – разреши госпожа Бърн. Заради проблемите на Фани с крака ѝ вървяхме бавно през квартала на семейство Бърн, който се състоеше от малки къщи, разположени в тесни парцели. На ъгъла на улица "Бряст" завихме наляво към центъра и пресякохме улиците "Клен", "Бреза" и "Смърч", преди да завием надясно по улица "Главна". Повечето от къщите изглеждаха сравнително нови и представляваха различни варианти на няколко еднакви проекта. Бяха боядисани в различни цветове и спретнато озеленени с храсти. Някои от алеите стигаха направо до вратата, а други се извиваха в криволичеща пътека. Приближавахме се все повече към центъра на града и подминахме жилища за много семейства и няколко отдалечени магазина, бензиностанция, квартално магазинче, разсадник, пълен с цветя, обагрени в цветовете на есенните листа: ръжда, злато и пурпурночервено.
– Не мога да разбера защо не си научила пътя, когато са те докарали вкъщи – каза Фани. – О, момиче, наистина схващаш бавно.
Погледнах я косо, а тя ми се усмихна лукаво.
Универсалният магазин на улица "Главна" бе мрачен и много топъл. Нужно ми беше известно време, за да привикнат очите ми към оскъдната светлина. Вдигнах поглед и видях сушени бутове, които висяха от тавана, и многобройни етажерки, отрупани с галантерийни стоки. С Фани взехме няколко опаковки игли, хартия за кройки и един топ тензух. Фани плати, отдели едно пени от рестото и ми го подаде под тезгяха.
– Вземи си захарно петле за обратния път.
Бурканите с лакомства на клечка бяха подредени на една лавица и бяха пълни със смайващи комбинации от цветове и вкусове. След като дълго обмислях, накрая избрах розова диня и зелена ябълка.
Отвих опаковката и предложих на Фани, но тя отказа.
– Вече не обичам сладкото.
– Не знаех, че това може да се променя с годините.
– Лакомството е за теб – отвърна тя.
На връщане вървяхме бавно. Мислех, че нито една от нас не бърза да се върне в къщата. Твърдата близалка бе едновременно сладка и кисела, а вкусът ѝ – толкова силен, че почти замрях. Смуках я, докато изтънее съвсем, и се наслаждавах на всяка капчица.
– Ще трябва да я изядеш, преди да стигнем до къщата – каза Фани. Не беше нужно да ми обяснява нищо повече.
– Защо Мери ме мрази? – попитах аз, преди да пристигнем.
– Ех. Тя не те мрази, дете. Страхува се.
– От какво?
– Според теб от какво?
Не знаех. Защо Мери ще се страхува от мен?
– Убедена е, че ще ѝ вземеш работата – обясни Фани.
– Госпожа Бърн стиска здраво парите си. Защо да плаща на Мери за работата, която ти можеш да вършиш без пари?
Опитвах се да не издам чувствата си, но думите на Фани ми причиняваха болка.
– Значи затова са ме избрали.
Жената се усмихна мило.
– Сигурно вече си го разбрала. Всяко момиче, което знае как да държи иглата и конеца, щеше да бъде избрано. Безплатният труд си е безплатен труд – докато изкачвахме стълбите към къщата, тя добави: – Не можеш да виниш Мери, че се страхува.
От този момент насетне не се тревожех за Мери, а се концентрирах върху работата. Стараех се да правя шевовете с еднакъв размер и през еднакво разстояние. Грижливо гладех всяка дреха, докато тя стане гладка и стегната. И всяка дреха, която минаваше от моята кошница в тази на Мери или на някоя друга от жените, ми носеше удовлетворение.
Но отношенията ми с нея не се подобряваха. Като видя, че работата ми става по-добра, Мери стана по-остра и взискателна. Щом оставех тропосана пола в кошницата си, тя я грабваше, оглеждаше я внимателно, разпорваше шевовете и ми я подхвърляше обратно.