Вероятността това да се случи ставаше все по-голяма с всяка изминала минута. От известно време Дийна искаше да се отърве от Моли и сега имаше извинение за това. Ралф заложи доверието към себе си и надеждността си на поведението на Моли и вложи много усилия, за да убеди Дийна, че под отвратителната коса и грима се крие мило дете. Е, сега доверието към Ралф беше изчерпано.
Тя извади две торби в ярки цветове, които Ралф ѝ беше купил от разпродажба в Ел. Ел. Бийн в Елсуърт. (Червената бе с монограм на "Брейдън", а оранжевата – с хавайските цветя на "Ашли"; не ги харесваше заради цвета, стила или просто заради тези глупави имена, изписани с бял конец. Всъщност и Моли не знаеше точно защо.) Докато отваряше най-горното чекмедже на скрина си, изпод завивката ѝ се чу думкане, което се превърна в тенекиена версия на песента Impacto на Дади Янки. "За да знаеш, че съм аз, и да вдигаш проклетия телефон", ѝ бе казал Джак, когато ѝ купи рингтона.
– Hola, mi amigo [4] – каза тя, след като най-после намери телефон.
– Хей, какво става, chica[5]?
– Ами, знаеш как е. В момента Дийна не е особено щастлива.
– Така ли?
– Да. Нещата са доста зле.
– Колко зле?
– Мисля, че ще ме изгонят оттук – тя усещаше как дъхът ѝ спира в гърлото. Това я изненада, тъй като вече много пъти бе минавала през същото.
– Не – каза той. – Не мисля.
– Да – отвърна тя, издърпа няколко чорапа и бельо и ги хвърли в торбата "Брейдън".
– Но ти трябва да изработиш онези часове общественополезен труд.
– Няма да стане. – Тя взе колието с талисмани, сплетено в една купчина върху скрина, и потри с пръсти златната верижка в опит да разплете възела. – Дийна каза, че никой няма да ме вземе. Аз не съм била надеждна. – Успя с палец да разхлаби верижката и да я разплете. – Всичко е наред. Чувам, че в дома за малолетни не е толкова зле. И без това става въпрос само за няколко месеца.
– Но ти не си откраднала онази книга.
Тя притисна тънкия телефон към ухото си, сложи колието, закопча го и се огледа в огледалото над скрина. Под очите ѝ имаше размазан черен грим, сякаш бе играла футбол.
– Нали така, Моли?
Всъщност тя я беше откраднала. Или поне се опита. Джейн Еър бе любимият ѝ роман и тя искаше да го притежава. Книгата я нямаше в книжарница "Шърманс" в Бар Харбър, а тя се срамуваше да помоли продавача да я поръча. Дийна нямаше да ѝ даде номера на кредитна си карта, за да я купи по интернет. Никога в живота си не беше искала нещо толкова силно. (Е, поне не скоро.) Затова се озова в библиотеката, паднала на колене между тесните рафтове с книги. На рафта пред нея имаше три копия на романа – две с тънки корици и една с дебели. Вече беше взимала тома с твърдите корици два пъти с картата си за библиотеката. Тя свали и трите книги от рафта и ги претегли в ръката си. Върна изданието с твърдите корици на мястото му, точно до Кодът да Винчи. Върна също и по-новата книга с тънки корици.
Книгата, която пъхна под колана на дънките си, беше стара, с подгънати и оръфани краища, страниците бяха пожълтели, а отделни пасажи – подчертани с молив. Евтината подвързия, залепена със сухо лепило, бе започнала да се отделя от страниците.
Моли си мислеше, че книгата няма да липсва на никого. Все пак имаше още две по-нови копия. Но наскоро от библиотеката бяха монтирали магнитни ленти против кражба и преди няколко месеца четири доброволки на определена възраст, страстно отдадени на всичко, което се случва в библиотеката в Спрус Харбър, прекараха няколко месеца в монтаж на лентите на вътрешните корици на всички единадесет хиляди книги. Когато в онзи ден, без дори да разбере, Моли напусна сградата през вратата, оборудвана със система срещу кражби, силно и настоятелно бибипкане доведе главната библиотекарка Сюзан Лебланк, която се движеше нападателно като гълъб, завръщащ се у дома.
Моли си призна веднага, или по-скоро се опита да каже, че щяла да запише книгата в картона си. Но Сюзан Лебланк не се хващаше на приказките ѝ.
– За бога, не ме обиждай с подобни лъжи – каза тя. – Наблюдавах те. Знаех, че си намислила нещо.
Какъв срам, че предположението ѝ се беше оказало вярно! Тя би се радвала да бъде изненадана приятно, поне този път.
– О, по дяволите! – въздъхна Джак.
Моли се огледа в огледалото и прокара пръст по талисманите на верижката около врата си. Вече не я носеше често, но я слагаше всеки път, когато се случваше нещо важно и знаеше, че ще ѝ потрябва отново. Купи верижката от магазина за намалени стоки "Мардънс" в Елсуърт и закачи тези три талисмана – синьо-зелена емайлирана риба, калаен гарван и малко кафяво мече, – които бяха подарък от баща ѝ за осмия ѝ рожден ден. Няколко седмици по-късно той загина, след като колата му се беше преобърнала с висока скорост на заледен път. По-късно майка ѝ, която беше на двадесет и три години, тръгна надолу по спиралата и така и не успя да излезе от нея. На следващия си рожден ден Моли вече живееше с ново семейство, а майка ѝ беше в затвора. Талисманите бяха единственото, което ѝ беше останало от предишния ѝ живот.