Листата сменяха багрите от розово, през червения цвят на захаросана ябълка, до унило кафяво. Когато излизах до външната тоалетна, стъпвах върху мек килим със сладък аромат. Един ден госпожа Бърн ме огледа от главата до петите и ме попита дали имам други дрехи. Редувах двете рокли, с които пристигнах – една на синьо-бяло каре и една червено-кафява.
– Не – отвърнах.
– В такъв случай – каза тя – ще си ушиеш.
По-късно същия следобед ме закара в града. Единият ѝ крак несигурно стоеше върху педала на газта, а с другия хаотично натискаше спирачката. Автомобилът се движеше с резки подскоци и накрая пристигнахме пред универсалния магазин.
– Можеш да избереш три различни плата – каза тя. – Да видим... по два метра и половина от всеки? – Аз кимах. – Платът трябва да е здрав и да не е скъп – само такива платове са подходящи за... – Тя направи кратка пауза. – За едно деветгодишно момиче.
Госпожа Бърн ме заведе до щанд, пълен с топове платове, и ме насочи към по-евтините. Избрах памучен плат в синьо-сиво каре, нежни зелени шарки и розови индийски мотиви. Госпожа Бърн одобри първите два, но направи гримаса за третия.
– Мили боже, не и с тази червена коса – каза тя и извади топ на сини райета.
– Мисли си за скромна горна част, с възможно най-малко набори. Нещо просто и обикновено. Набрана пола. Докато работиш, можеш да слагаш тази престилка отгоре. Имаш ли още една престилка?
Поклатих отрицателно глава и тя каза:
– Имаме много плат за дюшеци в шивачницата. Можеш да го използваш, за да си ушиеш. Имаш ли палто или пуловер?
– Монахините ми дадоха палто, но е прекалено малко.
След като платовете бяха измерени, отрязани, опаковани с кафява хартия и вързани с канап, последвах госпожа Бърн надолу по улицата до магазин за дамски дрехи. Тя се насочи направо към щанда с намалени цени в задната част и намери вълнено палто с цвят на горчица, няколко размера по-голямо от моя номер, с лъскави черни копчета.
Облякох го, а тя се намръщи.
– Е, на добра цена е – отбеляза тя. – А и няма смисъл да купуваме нещо, което ще ти стане малко след месец. Мисля, че е добре.
Мразех палтото. Дори не беше особено топло. Но се страхувах да възразя. За мой късмет, имаше голям избор от намалени пуловери и намерих тъмносин с плетеници и мръснобял с остро деколте моя размер. Госпожа Бърн добави и обемна, прекалено голяма кадифена пола, която беше намалена със 70%.
На вечеря се премених в новия бял пуловер и полата.
– Какво е това нещо на врата ти? – попита госпожа Бърн и аз разбрах, че говори за медальона ми, който обикновено остава скрит под роклите с висока яка. Тя се наведе, за да види по-добре.
– Ирландски кръст – отвърнах аз.
– Изглежда много особено. Какво са това, ръце ли? И защо сърцето има корона? – Тя отново се облегна на стола си. – За мен това е светотатство.
Разказах ѝ, че баба ми е получила кръста за първото си причастие и ми го е дала, преди да дойда в Америка.
– Сключените ръце символизират приятелство. Сърцето е знак за любов, а короната е символ на вярност – обясних аз.
Тя подсмръкна и продължи да сгъва салфетката в скута си.
– И все пак мисля, че е странен. Склонна съм да те накарам да го свалиш.
– Стига, Лоис – намеси се господин Бърн. – Това е просто дрънкулка от дома. Нищо повече.
– Навярно е време тези остарели неща да се забравят.
– Не пречи на никого, нали?
Погледнах го с изненада, че се застъпва за мен. Намигна ми, сякаш това е игра.
– Притеснява мен – отговори тя. – Няма причина това момиче да разказва на света, че е католичка.
Господин Бърн се засмя.
– Виж косата ѝ. Няма как да скрием, че е от Ирландия, нали?
– Толкова непристойно за момиче – мърмореше госпожа Бърн под носа си.
По-късно господин Бърн ми каза, че жена му не обичала католиците, въпреки че се е омъжила за един от тях. Добре било, че той никога не ходел на църква.
– Това устройва и двама ни – обясни той.
Албанс, Минесота, 1929-1930 г.
В края на октомври, в един вторнишки следобед, госпожа Бърн се появи в шивачницата и за всички стана ясно, че нещо не е наред. Тя изглеждаше изтощена и измъчена. Късата ѝ тъмна коса, която обикновено стоеше накъдрена и оформена, стърчеше на всички страни. Бърнис скочи на крака, но госпожа Бърн я спря с ръка.
– Момичета – каза тя с ръка на гърлото си, – момичета! Трябва да ви кажа нещо. Днес фондовата борса се срина. Всичко се обезцени. И животът на много хора е... – Тя млъкна и затаи дъх.