– Мадам, искате ли да седнете? – попита Бърнис.
Госпожа Бърн не ѝ обърна внимание.
– Хората губят всичко – мърмореше тя и стискаше облегалката на стола на Мери. Очите ѝ блуждаеха из стаята, сякаш търсеха нещо, върху което да се концентрират.
– След като сега не можем да изхранваме себе си, не можем да си позволим да ви наемем, нали? – Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя излезе гърбом от стаята, поклащайки глава.
Предната врата се отвори и госпожа Бърн слезе шумно по стълбите.
Бърнис ни каза да се залавяме отново за работа, но Джоан, една от жените на шевните машини Сингер, стана рязко.
– Трябва да се прибера вкъщи при съпруга ми. Трябва да знам какво се случва. Защо да продължаваме да работим, ако няма да ни платят?
– Тръгвай, щом трябва – отвърна Фани.
Джоан беше единствената, която си тръгна, но всички останали бяхме притеснени и изплашени през целия следобед. Невъзможно бе да шиеш, когато ръцете ти треперят.
Трудно бе да се каже какво точно се случва, но седмиците минаваха и ние научихме някои неща. Господин Бърн, очевидно инвестирал доста голяма сума във фондовата борса, сега беше изгубил всичките си пари. Търсенето на нови облекла не бе толкова голямо, хората сами поправяха дрехите си – това бе едно от нещата, от които лесно можеха да спестят.
Госпожа Бърн ставаше още по-разпиляна и разсеяна. Престанахме да вечеряме заедно. Тя вземаше храната си на горния етаж и оставяше в кухнята изсъхнало пилешко бутче или купа студено месо, обвито в кафява желатинова лой, заедно със строги инструкции да измия чинията си, след като се нахраня. Денят на благодарността премина като всеки друг ден. Никога не съм го празнувала с ирландското ми семейство и това не ме притесни, но момичетата мърмореха под носа си цял ден: не било християнско и американско поведение да бъдат разделени от семействата си.
Навярно защото другата възможност бе толкова неприветлива, аз започнах да обичам шивачницата. Всеки ден очаквах с нетърпение да видя жените – милата Фани, лековерната Бърнис и тихите Сали и Джоан. (Всички, с изключение на Мери, която сякаш не можеше да ми прости, че съществувам.) Работата ми харесваше. Пръстите ми ставаха по-здрави и бързи. Сега можех да се справя за броени минути с някоя задача, която преди това ми е отнемала час и дори повече време. Преди се страхувах от новите бодове и техники, но сега приемах с охота всяко ново предизвикателство – остри плисета, пайети, деликатна дантела.
Другите също виждаха, че напредвам, и започнаха да ми дават повече работа. Без да го казва направо, Фани бе иззела задължението на Мери да наблюдава и ръководи работата ми.
– Бъди внимателна, скъпа – казваше тя и прокарваше леко пръст по шевовете ми. – Не бързай, направи ги малки и равни. Помни, че някой ще носи тази дреха, навярно отново и отново, докато се износи. Всяка жена иска да бъде красива, независимо колко пари има.
От самото ми пристигане в Минесота хората ме предупреждаваха за големия студ, който наближава. Вече започнах да го усещам. Кинвара подгизваше от дъжд през почти цялата година, а ирландските зими бяха студени и влажни. Ню Йорк биваше сив, кишав и неприятен в продължение на месеци. Но нито едно от тези места не можеше да се сравнява с това. Вече имаше две големи снежни бури. Ставаше все по-студено, пръстите ми се вкоченяваха, докато шия, затова се налагаше да спирам работа и да ги разтривам, за да мога да продължа. Забелязах, че другите жени носят ръкавици без пръсти и попитах откъде ги взимат. Отговориха ми, че си ги правят сами.
Не умеех да плета. Мама не ме беше научила. Но знаех, че ми трябват чифт ръкавици за студените ми, вкочанени ръце.
Няколко дни преди Коледа госпожа Бърн обяви, че празничният ден, който се пада в сряда, ще бъде почивен и неплатен. С господин Бърн щели да отсъстват цял ден – щели да посетят роднини извън града. Не ме поканиха да отида с тях. В края на работния ден на Бъдни вечер Фани ми подаде малък пакет, увит с кафява хартия.
– Отвори го по-късно – прошепна тя. – Кажи, че си ги донесла от вкъщи.
Прибрах пакета в джоба си и прегазих през сняг до колене, за да стигна до външната тоалетна, където го разопаковах в полумрака. Вятърът духаше през пукнатините на стените и през процепа на вратата. В пакета намерих чифт ръкавици без пръсти, изплетени от дебела тъмносиня прежда, и чифт ръкавици с един пръст от дебела вълна. Горният им край бе подсилен с допълнителна вата.
Подобно на Дъчи и Кармин във влака, тези жени се превръщаха в семейство за мен. Като изоставено конче, което се сгушва при кравите в плевника, аз навярно исках да принадлежа и да изпитам топлината от тази връзка. И ако това нямаше как да се случи със семейство Бърн, щях да го изпитам, макар не напълно и илюзорно, с жените в шивачницата.