Выбрать главу

Слушах господин Соренсън и кимах любезно, докато той говори, но ми бе трудно да се концентрирам. Усещах как се отдръпвам някъде дълбоко в себе си. Такова детство беше наистина жалко и будещо съжаление – да знаеш, че никой не те обича или не се грижи за теб, винаги да бъдеш отвън и да гледаш навътре. Чувствах се десет години по-голяма от възрастта си. Знаех прекалено много. Бях виждала хората в най-лошото, най-отчаяното и най-егоистичното им състояние и това ме правеше предпазлива. Затова се учех да се преструвам, да се усмихвам и да кимам, да показвам съпричастност, която не изпитвах. Опитвах се да подминавам, да изглеждам като всички останали, въпреки че отвътре се чувствах съсипана.

Хемингфорд каунти,

 Минесота, 1930 г.

След около половин час господин Соренсън сви по тесен непавиран път. Около движещия се автомобил се вдигаше прах, която покриваше предното и страничните стъкла. Минавахме покрай още ниви, а след това и покрай оголени върби, през порутен покрит мост над мътен поток, все още заледен, и завихме надолу по неравен кален път, ограден от двете страни с борови дървета. Господин Соренсън държеше в ръка карта с напътствия. Забави ход, спря и погледна назад към моста. След това през мръсното предно стъкло разгледа дърветата отпред.

– Няма никакви табели – промърмори той. Натисна педала на газта с крак и колата се понесе напред.

През страничния прозорец посочих към избелял червен парцал, вързан на пръчка, и алея за коли, цялата обрасла в плевели.

– Трябва да е тук – каза той.

Грубоватите клони драскаха автомобила от двете му страни, докато си проправяхме път през алеята. След около четиридесет и пет метра стигнахме до малка дървена къща – по-точно колиба, – небоядисана, с хлътнала предна веранда, отрупана с боклук. Пред къщата имаше пространство без трева, където едно бебе се катереше върху куче с черна сплъстена козина, а момченце на около шест години бъркаше из пръстта с пръчка. Косата му бе толкова къса, а тялото му толкова слабо, че приличаше на съсухрен старец. Въпреки студа и момчето, и бебето бяха боси.

Господин Соренсън паркира възможно най-далеч от децата в малкото сечище и слезе от колата, а аз го последвах,

– Здравей, момче – поздрави той.

Детето го гледаше с учудване, но не отвърна нищо.

– Майка ти вкъщи ли е?

– Кой пита? – каза момчето.

Господин Соренсън се усмихна.

– Майка ти не ти ли каза, че ще имаш нова сестра?

– Не.

– Е, тя ни очаква. Върви и ѝ кажи, че сме тук.

Момчето забоде пръчката в земята.

– Тя спи. Не трябва да я будя.

– Отиди и я събуди. Сигурно е забравила, че ще дойдем.

Момчето направи кръг в пръстта.

– Кажи ѝ, че господин Соренсън от Дружеството за подпомагане на децата е тук.

Детето поклати глава.

– Не искам да ям пердах.

– Няма да те набие, момче! Ще се радва да разбере, че съм тук.

Стана ясно, че момчето няма да извика майка си, затова господин Соренсън потри ръце, направи ми знак да го последвам и предпазливо се заизкачва по стълбите към верандата. Ясно беше, че се притеснява какво можем да заварим вътре. Аз също.

Той почука енергично на вратата и тя се отвори от силата на ръката му. На мястото на бравата имаше дупка. Господин Соренсън пристъпи в мрака и ме поведе със себе си.

Предната стая бе почти гола. Миришеше като в пещера. Подът бе покрит с груби дъски, а на места през тях ясно се виждаше земята отдолу. Единият от трите мръсни прозореца бе счупен в горния десен ъгъл, а другият – осеян с пукнатини, подобни на паяжина. Дървена щайга стоеше между два тапицирани стола, изпоцапани, с разпрани шевове, от които се подаваше пълнежът им. В стаята имаше също и един протрит златист диван. В далечната лява страна на стаята започваше тъмният коридор. Точно отсреща, през отворената врата, се виждаше кухнята.

– Госпожо Гроут? Ехо? – Господин Соренсън бе наострил уши, но не получи отговор. – Няма да я търся в спалнята, това е сигурно – промърмори той. – Госпожо Гроут? – викна по-силно той.

Чухме тихи стъпки и от коридора се появи момиче на около три години, облечено в мръсна розова рокля.

– Здравей, момиченце! – каза господин Соренсън и се наведе на пети. – Майка ти там ли е?

– Ние спи.

– И брат ти каза така. Мама все още ли спи?

От коридора се разнесе груб глас, който ни стресна: