Спомените на Моли за детството ѝ бяха оскъдни и частични. Спомняше си, че телевизорът във всекидневната сякаш работеше постоянно, че караваната миришеше на цигарен дим, на котешка тоалетна и на плесен. Спомняше си как майка ѝ лежи на дивана и пуши цигара след цигара, с дръпнати завеси, преди да тръгне за работа в кварталния магазин. Помнеше тършуването за храна – студени хот-дози и препечен хляб, – когато майка ѝ не беше вкъщи, а понякога и в нейно присъствие, както и огромната локва от топящ се сняг точно пред вратата на караваната – толкова голяма, че трябваше да я прескача от най-горното стъпало, за да се приземи на суха земя.
Имаше и други, по-добри спомени: как пържи яйца с баща си и ги обръща с голяма черна пластмасова шпатула. "Не толкова бързо, Моли Моласес[46], казваше той. Полека! В противен случай яйцата ще се разлеят." Помнеше как на Великден ходеха в църквата "Света Ана" и избираха нацъфтели минзухари в зелена пластмасова саксия с целофан, който от едната страна беше сребрист, а от другата – яркожълт. Всяка година на Великден тя и майка ѝ посаждаха тези минзухари до оградата, отстрани на алеята за паркиране, и те бързо образуваха цяла туфа – бели, лилави и розови, всяка пролет изникваха от плешивата априлска земя като магия.
Помнеше, когато беше трети клас в училището на Индианския остров, как научи, че името на пенобскотите произлиза от думата "панауахпскек"[47], която означава "мястото, от което се издигат скалите" в началото на племенната река, точно там, където бяха те. Научи още, че уабанаки означава "земя на зората", защото тези индиански племена живеят в района, в който първата светлина на утрото докосва континента. Че пенобскотите са живели в продължение на единадесет хиляди години на мястото, което по-късно се превръща в щата Мейн, и са се местили всеки сезон, следвайки храната. Те улавяли в капани американски лосове, северноамерикански елени, видри и бобри, ловели с харпун риба и различни миди. Индианският остров, разположен точно над един водопад, се превърнал в сборното им място.
Моли научи, че има индиански думи, навлезли в американския английски език, като например "лос", "орех" и "тиква", а също и пенобскотските думи kwai kwai, което бе дружелюбен поздрав, и woliwoni – "благодаря". Разбра, че са живели във вигвами, а не в индиански колиби и че са правели канута от кората на една бяла бреза, отделена цялата от дървото така, че да не се навреди на растението. Научи за кошниците, които пенобскотите все още правят от кората на бреза, сладка трева и черен ясен, които растат в мочурищата на Мейн. С помощта на учителката си тя дори беше направила малка кошница.
Момичето знаеше, че е кръстено на Моли Моласес, известна пенобскотска индианка, родена в годината преди Америка да обяви своята независимост от Англия. Моли Моласес доживяла до над деветдесетгодишна възраст, постоянно идвала и си тръгвала от Индианския остров. Говорило се, че притежава м'теоулин – сила, дадена от Великия дух на малцина за благото на всички. Бащата на Моли казваше, че хората, които притежават тази сила, могат да тълкуват сънища, да лекуват болести, да предотвратяват смърт, да казват на ловците къде има плячка и да изпращат дух, който да навреди на неприятелите им.
Но едва тази година, в часовете на господин Рийд, тя научи, че през 1600 г. на Източния бряг живеели над тридесет хиляди уабанаки и че до 1620 г. умрели 90 процента от тях. Причина за това бил основно контактът им със заселниците, които донесли чуждестранни болести и алкохол, пресушили ресурсите и се били с племената за властта в тези територии. Моли не знаеше, че индианските жени имали по-голяма сила и права от белите жени – нещо, което е разказано подробно в историите за пленничество. Че индианските фермери имали по-добри умения и по-богата реколта от повечето европейци, които обработвали същата земя. Не, те не били "примитивни" – социалните им мрежи били силно напредничави и модерни. И въпреки че ги наричали диваци, дори един изтъкнат английски генерал, Филип Шеридан[48], трябвало да признае: "Отнехме им земята и препитанието. Те воюваха именно заради и срещу това. Някой би ли очаквал друго?"