Докато бъркаше в торбичката, баща ѝ каза:
– О, по дяволите. Трябваше да ти купя верижка, на която да ги закачим. – Той я потупа по коляното. – Не се безпокой. Това ще бъде следващата част.
След две седмици той, прибирайки се към къщи, изгубил управлението на колата си и така приключило всичко. Шест месеца по-късно Моли вече живееше на друго място. Минаха години преди сама да си купи тази верижка.
Спрус Харбър, Мейн, 2011 г.
– Преселване, пренасяне... – Вивиан сбръчка нос. – Звучи ми не особено добре – о, не знам – звучи ми като пай от наденички.
Пай от наденички? Добре, това може и да не се получи.
– Да пренасям лодката си между различни водни басейни? Не ме бива с метафорите, мила – каза Вивиан. – Какво трябва да означава това?
– Ами – започна Моли. – Според мен лодката символизира вещите, които взимаш с теб – важните неща, – когато пътуваш от едно място до друго. Така по-ясно ли е?
– Не съвсем. Страхувам се, че съм още по-объркана и отпреди.
Моли извади листа с въпроси.
– Нека започнем и ще видим какво ще се получи.
Двете седяха на червените столове с високи облегалки във всекидневната, а светлината на късния следобед вече избледняваше. Работата им за деня бе свършена и Тери си бе тръгнала. Сутринта валя силно, а сега облаците отвън бяха кристални и приличаха на планински върхове в небето. Слънчевите лъчи преминаваха надолу през тях като в илюстрация в детска библия.
Моли натисна копчето на малък цифров диктофон, взет от училищната библиотека, и провери дали работи. После си пое дълбоко дъх и прокара пръст по верижката на врата си.
– Тези талисмани са подарък от баща ми и всеки от тях означава нещо. Гарванът пази от черна магия. Мечката вдъхва кураж. Рибата означава отказ да се признае магията на другите хора.
– Не знаех, че означават нещо. – Вивиан разсеяно посегна и докосна своето колие.
Моли за първи път погледна внимателно калаената висулка и попита:
– Твоят талисман носи ли някакъв смисъл?
– Да, поне за мен. Но няма никакви магически свойства. – Възрастната жена се усмихна.
– Може пък да има – отвърна Моли. – Приемам тези свойства за метафорични, разбираш ли? Така черната магия е всичко, което тласка хората към тъмната страна – собствената им алчност или несигурност, които ги карат да вършат разрушителни дела. А бойният дух на мечката ни пази не само от другите, които могат да ни навредят, но и от нашите собствени демони. Вярвам и че сме уязвими към чуждата магия, която може да ни отклонява от правилния път. Затова... моят първи въпрос е малко странен. Можеш да го приемеш метафорично. – Тя погледна отново към диктофона и вдиша дълбоко. – Добре, да започваме. Вярваш ли в духове? Или призраци?
– Леле, този въпрос си го бива. – Вивиан сключи крехките си ръце с изпъкнали вени в скута си и се загледа през прозореца. За миг Моли помисли, че жената няма да отговори. И тогава, толкова тихо, че момичето трябваше да се наведе напред, за да я чуе, Вивиан каза: – Да, вярвам в духове.
– Мислиш ли, че присъстват в живота ни?
Вивиан погледна Моли с лешниковите си очи и кимна.
– Те са тези, които ни преследват – каза тя. – Тези, които са ни оставили след себе си.
Хемингфорд каунши,
Минесота, 1930 г.
В къщата нямаше почти никаква храна. През послсдните три дни господин Гроут се връщаше от гората с празни ръце и се хранехме само с яйца и картофи. Положението ставаше толкова безнадеждно, че той реши да заколи една от трите кокошки и бе хвърлил око и на козата. В последните дни беше много унил. Не говореше с децата, които го търсеха и го хващаха за краката. Прогонваше ги като мухи кацнали на мед.
Една вечер усетих, че ме гледа. На лицето му бе изписано особено изражение, сякаш смяташе нещо наум. Най-после проговори:
– Какво е това нещо на врата ти?
Веднага щом чух въпроса му, разбрах какво е намислил.
– Няма никаква стойност – отвърнах.
– Прилича ми на сребро – отбеляза той и се вгледа изпитателно в талисмана. – Потъмняло сребро.
Сърцето ми тупаше в ушите.
– Ламарина е.
– Дай да видя.
Господин Гроут приближи, после докосна сърцето и сключените ръце с мръсния си пръст.