– Какво е това, някакъв езически символ ли?
Не знаех какво означава това, но ми прозвуча като нещо лошо.
– Вероятно – отвърнах.
– Кой ти го даде?
– Баба ми. – За първи път споменавах семейството си пред него и усещането, което изпитах, не ми хареса. Искаше ми се да си взема думите назад. – За нея беше безполезно и щеше да го изхвърли.
Той се намръщи.
– Със сигурност изглежда странно. Съмнявам се, че мога да го продам.
Господин Гроут разговаряше с мен постоянно – докато скубя перата на закланата кокошка, пържа картофи на печката с дърва или стоя до огъня във всекидневната с някое от децата в скута ми. Разказваше ми за своето семейство – как е имало някаква разправия, брат му убил баща им, когато господин Гроут бил на шестнадесет години, избягал от къщи и никога повече не се върнал. Запознал се с госпожа Гроут някъде по това време, а Харълд се родил, когато били на осемнадесет. Оженили се чак след като къщата им се напълнила с деца. Казваше, че единственото, което иска, е да ходи на лов и риболов, но трябва да храни и облича всички тези хлапета. Кълнеше се в бога, че не е искал нито едно от тях и че се страхува някой ден да не полудее и да им направи нещо.
Седмиците минаваха и времето се стопли, той стоеше до късно вечерта на предната веранда и дялкаше пръчки. Бутилката с уиски бе винаги до него и постоянно ме канеше да му правя компания. В тъмнината споделяше неща, които не исках да знам. Разказваше, че с госпожа Гроут вече почти не си говорят. Тя мразела да говори, но обичала секса. Той пък не можел да понася да я докосва – тя не си правела труда да се мие и винаги до нея било долепено някое от децата.
– Трябваше да се оженя за някоя като теб, Дороти – каза той. – Ти не би ме вкарала в такъв капан, нали?
Господин Гроут харесваше червената ми коса.
– Нали знаеш какво казват – говореше той. – Ако търсиш неприятности, намери си червенокоса жена.
Първото момиче, което целунал, имало червена коса, но това било много отдавна, по времето, когато бил млад и красив.
– Изненадана ли си, че съм бил красив? Някога бях младо момче. Сега съм на двадесет и четири години.
Казваше, че никога не е бил влюбен в съпругата си.
Искаше да го наричам Джералд.
Знаех, че господин Гроут не бива да говори всички тези неща. Та аз бях едва на десет години.
Децата скимтяха като ранени кучета и се скупчваха един до друго за утеха. Не си играеха като нормалните деца тичайки и скачайки. Носовете им постоянно бяха пълни със зелена слуз, а очите им сълзяха. Аз се движех из къщата като твърдокрил бръмбар, без да обръщам никакво внимание на острия език на госпожа Гроут, хленченето на Харълд и плача на Джералд-младши, който никога в живота си нямаше да задоволи болезнената си нужда да бъде държан на ръце. Пред очите ми Мейбъл се превръщаше в мрачно и сърдито момиченце, което напълно осъзнава как е заробено, захвърлено и третирано ужасно от тези нещастни хора. Разбирах как се е случило така, че децата да живеят по този начин, но ми беше трудно да ги обичам. Тяхното нещастие само ме караше да осъзнавам още по-дълбоко моето собствено. Всичките ми усилия бяха насочени към това да се поддържам чиста, да ставам сутрин и да отивам на училище.
Докато вечер лежах на дюшека в поредната дъждовна буря, металните пружини се забиваха в тялото ми, по лицето ми капеше вода, а коремът ми къркореше празен, аз си спомнях за времето, прекарано на кораба Агнес Полин, когато валеше. Всички страдахме от морска болест, а баща ми се опитваше да разсее нас, децата, и за да не мислим за страданието си, ни караше да затворим очи и да си представим един идеален ден. За мен този ден беше преди три години, когато бях на седем години, но споменът бе все още ярък в съзнанието ми. Беше неделя следобед и щях да посетя баба в нейната уютна къща в покрайнините на града. Докато вървях към дома, изкачвах каменни огради и пресичах ниви с дива трева, която се люлее на вятъра и прилича на морски вълни, аз усещах сладкия аромат на пушека от запалено сено и слушах песните на дроздовете и косовете. В далечината виждах къщата със сламения покрив, с нейните белосани стени, саксиите с червени мушката на первазите, здравото черно колело на баба, подпряно от вътрешната страна на портата, близо до плета, където на гъсти сини гроздове висяха къпини и трънки.
Вътре, в печката, се печеше гъска, а черно-бялото куче Монти чакаше под масата за остатъци. Дядо бе отишъл да лови пъстърва на реката с направена от него въдица или за яребици и глухари от другата страна на полето. Така с баба бяхме сами за няколко часа.
Баба точеше тесто за тарта с ревен[49], движеше напред-назад голямата точилка, поръсваше жълтото тесто с брашно и го разстилаше, за да покрие препълнената тава. От време на време тя дръпваше от цигарите "Сладката Афтън"[50], а над главата ѝ се издигаха струйки дим. Предложи ми кръгъл ментов бонбон, който бе прибрала в джоба на престилката си заедно с половин дузина недопушени цигари – смесица от аромати, която никога нямаше да забравя. На предната страна на цигарената кутия имаше отпечатано стихотворение на Робърт Бърнс, което баба обичаше да пее със стара ирландска мелодия: