Лей се леко, сладка Афтън, през твоите стръмни
брегове.
Лей се леко, аз ще пея песен в твоя възхвала.
Седях на трикрак стол и слушах пращенето и цвърченето на гъшето месо във фурната, а баба оформи къс тесто в тавата, направи кръст за средата и намаза всичко с разбито яйце. Накрая направи шарки с вилица и поръси със захар. Сложи тарта във фурната и после се преместихме в предната стая, или "хубавата стая", както я наричаше баба. Бяхме само ние двете. Пиехме следобеден чай, силен и черен, с много захар, и ядяхме хляб със стафиди, топъл и нарязан на филии. Баба избра две чаши от порцелановия ѝ сервиз с рози, прибран във витрината. Внимателно подреди чашите, заедно с техните чинийки и други малки чинии, върху колосана ленена салфетка. На прозорците висеше ирландска дантела, а следобедната светлина, която преминаваше през нея, омекотяваше чертите на лицето ѝ.
От високия облицован стол, на който седях, виждах дървената подложка за крака с бродираната покривка на цветя пред нейния люлеещ се стол, малкия рафт с книги до стълбите, пълен предимно с молитвеници и стихосбирки. Баба пееше и си тананикаше нещо, докато наливаше чая. Виждах силните ѝ ръце и милата ѝ усмивка. Чувствах обичта ѝ към мен.
Сега се въртях на мокрия дюшек, пропит с миризма на кисело, и се опитвах да се концентрирам върху моя идеален ден, но спомените за него носеха други, по-черни мисли. Госпожа Гроут, която пъшкаше в спалнята си, не бе много различна от собствената ми майка. И двете бяха претоварени и зле подготвени за живота, слаби по природа или заради обстоятелствата, омъжени за самолюбиви мъже със силна воля, и двете бяха пристрастени към съня. Мама очакваше от мен да готвя, да чистя и да се грижа за Мейси и момчетата. Разчиташе на мен да изслушвам проблемите ѝ, наричаше ме наивна, когато я успокоявах, че нещата ще се променят към добро, че всичко ще бъде наред. "Не разбираш", казваше тя. "Не знаеш нищо." Веднъж, малко преди пожара, тя се беше свила в леглото си в тъмното и плачеше. Аз я чух и отидох да я утеша. Прегърнах я, а тя подскочи и ме отблъсна. "Не те е грижа за мен", сопна се тя. "Не се прави, че те интересува. Единственото, което искаш, е вечеря."
Аз се отдръпнах, а лицето ми гореше, сякаш ме беше ударила. В този момент нещо се промени. Вече ѝ нямах доверие. Когато тя плачеше, аз оставах като вцепенена. После ме наричаше безсърдечна и безчувствена. А може би бях точно такава.
В началото на юни всички хванахме въшки, дори и Нети, която имаше едва четири косъма на главата си. Помня въшките на кораба – мама беше ужасена, че можем да хванем и ние, и проверяваше главите ни всеки ден. Щом чуеше за нашествието им в други каюти, тя ни поставяше под карантина. "Това е най-трудното нещо за отърваване в света", казваше тя и ни разказваше за епидемията в девическото училище в Кинвара, когато учила там. Тогава обръснали главите на всички. Мама много харесваше гъстата си тъмна коса и не ѝ се искаше да я отреже отново. Същото ни се случи и на кораба.
Джералд не спираше да се чеше и когато проверих главата му, разбрах, че гъмжи от въшки. Прегледах и другите две деца и намерих въшки и в техните коси. Всяка повърхност в къщата вероятно имаше въшки, включително диванът, столовете и самата госпожа Гроут. Знаех какво мъчение ще предизвика това: никакво училище, остригана коса. Часове тежка работа, пране на чаршафите.
Изпитвах непреодолимо желание да избягам.
Госпожа Гроут лежеше в леглото с бебето. Подпряна на две мръсни възглавници и завита с одеяло до брадичката, тя просто ме гледаше втренчено, когато влязох. Очите ѝ бяха потънали в орбитите.
– Децата имат въшки.
Тя присви устни.
– А ти?
– Сигурно, щом те имат.
Изглежда, обмисляше думите ми за миг и след това каза:
– Ти си донесла паразитите вкъщи.
Лицето ми поруменя.
– Не, мадам, не мисля.
– Все отнякъде са дошли – отбеляза тя.
– Мисля, че... – започнах аз, но думите излизаха трудно от устата ми. – Мисля, че трябва да проверите леглото. И косата ви.