– Ти си ги донесла – викна тя и отметна завивките. – Дойде тук, важна и наперена, сякаш си нещо повече от нас...
Нощницата ѝ се беше събрала около корема ѝ. Виждах тъмния триъгълник от косми между краката ѝ и се извърнах засрамена.
– Не смей да си тръгваш – изкрещя тя. Вдигна плачещото бебе Нети от леглото и го подхвана под мишницата си, а с другата ръка посочи леглото. – Чаршафите трябва да се изварят. След това започни да чистиш косите на децата с гребен. Казах на Джералд, че това е прекалено, да доведе скитница в тази къща, която един господ знае къде е била преди това.
Следващите пет часа бяха още по-ужасни, отколкото си представях – кипвах тенджери с вода и ги изсипвах в голямо ведро, като внимавах да не попаря децата с горещата вода; натопих във водата всяко едно одеяло, чаршаф и дреха, които намерих, и ги изтърках с домашен сапун, а после прекарах чаршафите през ръчната преса за изцеждане. Едва успявах да зареждам прането и да въртя лоста, а ръцете ме боляха от натоварването.
Господин Гроут се прибра и разговаря със съпругата си, която сега бе заела дивана във всекидневната. Дочувах отделни думи – "боклук", "сган", "мръсна ирландка". След няколко минути той влезе в кухнята и ме завари на колене, докато опитвах да завъртя пресата.
– Боже мили – възкликна той и се залови да ми помага.
Господин Гроут се съгласи, че дюшеците навярно са пълни с въшки. Сметна, че ако ги извадим на верандата и ги полеем с вряла вода, ще унищожим паразитите.
– Замислям се дали да не направя същото и с децата – каза той и аз усетих, че не се шегува.
Той бързо обръсна косите на четирите деца с бръснач. Въпреки опитите да държа главите им неподвижни, те се дърпаха и въртяха, затова бяха целите в кървави резки и рани. Напомняха ми на снимките на войниците, които се завръщат от Първата световна война. Господин Гроут натърка главите им с разтворена във вода сол, а децата пищяха. През цялото време госпожа Гроут седя на дивана и наблюдава.
– Уилма, твой ред е – каза той и се обърна към нея с бръснач в ръка.
– Не.
– Поне трябва да проверим косата ти.
– Провери момичето. Тя донесе въшките – отвърна госпожа Гроут и обърна главата си на другата страна.
Господин Гроут ми направи знак да приближа. Разпуснах стегнатите си плитки и коленичих пред него, а той внимателно провери косата ми. Странно бе да усещам дъха на този мъж по врата си и ръцете му по главата си. Той стисна нещо между пръстите си и каза:
– Да. Имаш гниди.
Единствено аз от всички мои братя и сестри имах червена коса. Когато попитах татко защо, той се пошегува, че навярно в тръбите имало ръжда. Неговата коса беше тъмна – "консервирана", казваше той, през всички тези години на тежка работа, но когато бил млад, косата му била по-скоро кестенява. Но нищо общо с твоята, обясняваше той. Твоята коса е ярка като залеза в Кинвара, като есенните листа, като златната рибка Кои[51] на прозореца в онзи xoтел в Голуей.
Господин Гроут не обръсна косата ми. Каза, че това би било престъпление. Вместо това я уви около юмрука си и я отряза до тила ми. На земята паднаха купчина намотани, кичури. После отряза още и дължината ѝ остана около пет сантиметра.
Следващите четири дни прекарах в тази ужасна къща. Палех огън и кипвах вода, децата бяха все така намусени и се пречкаха в краката ми, госпожа Гроут отново лягаше на влажните чаршафи и мухлясалия дюшек с пълната си с въшки коса, а аз не можех да направя нищо, за да спра това, съвсем нищо.
– Липсваше ни, Дороти! – Каза госпожица Ларсън, когато се върнах на училище. – О, имаш и съвсем нова прическа!
Докоснах върха на главата си, където стърчеше косата ми. Госпожица Ларсън знаеше защо косата ми е къса – това бе обяснено в бележката, която ѝ дадох, щом слязох от камиона, – но не издаде нищо.
– Всъщност приличаш на градска девойка. Знаеш ли какви са те?
Аз поклатих глава.
– Градските девойки са момичета от големите градове, които подстригват косите си късо, ходят на танци и правят каквото си поискат. – Тя ми се усмихна приветливо. – Кой знае, Дороти, може един ден да станеш като тях.
Хемингфорд каунти,
Минесота, 1930 г.
В края на лятото господин Гроут сякаш имаше повече късмет. Той носеше вкъщи всичко, което успееше да убие, дереше животното веднага и след това го провесваше под навеса отзад. Зад навеса построи място за опушване на месото и сега то постоянно работеше, пълно с катерици, риба и дори миещи мечки. Месото издаваше миризма на пресечено и сладко, която обръщаше стомаха ми, но и това се понасяше по-добре от глада.