Госпожа Гроут отново бе бременна. Каза, че бебето трябва да се роди през март. Тревожех се, че от мен ще се, очаква да помагам, когато настъпи моментът. Когато мама раждаше Мейси, на улица "Елизабет" имаше много съседки, които знаеха какво да правят, а аз трябваше само да наглеждам по-малките деца. Госпожа Шацман от нашия етаж и сестрите Краснови от долния етаж, които имаха общо седем деца, дойдоха в апартамента и поеха нещата в свои ръце, като затвориха вратата на спалнята зад себе си. Баща ми излезе. Навярно те го бяха изпратили навън, не знам. Аз бях във всекидневната, плясках с ръце, казвах азбуката и пеех всички песни, които знаех, когато той се върна от кръчмата късно през нощта и разбуди всички съседи.
В средата на септември жълтите ниви по пътя ми към главното шосе бяха осеяни с бали златна слама, подредени в геометрични форми, натрупани в пирамиди, разпръснати във всички посоки. В часовете по история учехме за пилигримите от Плимутската колония от 1621 г.[52] и за храната, която ядели – диви пуйки и царевица, и пет елена, донесени на празника от индианците. След това говорехме за семейни традиции, но както семейство Бърн, така и семейство Гроут не отбелязваха празника по никакъв начин. Когато споменах за това пред господин Гроут, той каза:
– Пуйка – какво толкова? Винаги мога да уловя някоя.
Но така и не го направи.
Господин Гроут стана още по-сдържан и резервиран. Събуждаше се преди зазоряване и отиваше на лов, а след това дереше и опушваше месото през нощта. Когато си беше вкъщи, крещеше на децата или ги избягваше. Понякога друсаше бебето, докато то започне да скимти и спре да плаче. Не знаех дали все още спи в задната спалня. Много често го заварвах заспал на дивана във всекидневната, тялото му под завивката приличаше на оголен корен на старо дърво.
Една ноемврийска сутрин се събудих покрита с фина студена прах. През нощта сигурно бе вилняла буря; снегът, влизал през пукнатините и процепите на стените и покрива, се беше натрупал на малки купчинки по дюшеците. Седнах и се огледах. Три от децата спяха в стаята с мен, сгушени като овце. Изправих се и изтръсках снега от косата си. Бях спала с вчерашните си дрехи, но не исках госпожица Ларсън и момичетата в училище, особено Луси, да ме виждат с едни и същи дрехи в два поредни дни (въпреки че бях забелязала, че другите деца изобщо не се притесняват от това). Извадих една рокля и другия ми пуловер от куфара, който държах отворен в ъгъла, и се преоблякох набързо, като промушвах дрехите през главата си. Нито една от дрехите ми не бе особено чиста, но независимо от това аз се придържах към тези ритуали.
Излизах от къщата заради топлото училище, приветливата усмивка на госпожица Ларсън и другите светове, които се откриваха пред мен от страниците на книгите, които четяхме в клас. Придвижването до ъгъла ставаше все по-трудно. След всеки следващ снеговалеж аз трябваше да проправям нова пъртина. Господин Гроут ми каза, че щом силните бури се развилнеят след няколко седмици, ще трябва да забравя за училището.
Щом пристигнех, госпожица Ларсън ме водеше вътре. Тя хващаше ръцете ми и ме гледаше в очите.
– Дороти, наред ли е всичко вкъщи?
Аз кимах.
– Ако има нещо, което искаш да споделиш...
– Не, мадам – отвръщах аз. – Всичко е наред.
– От известно време не предаваш домашната си за проверка.
В къщата на семейство Гроут нямаше време или място за писане на домашна, а след като слънцето залезеше в пет часа, нямаше и светлина. Цялата къща разполагаше само с две свещи, а госпожа Гроут държеше едната от тях в задната стая. Не исках госпожица Ларсън да ме съжалява. Исках да се отнася към мен като към всички останали.
– Ще се старая повече – обещах аз.
– Ти... – Пръстите ѝ трепкаха по врата ми, а след това ги свали надолу. – Трудно ли ти е да се поддържаш чиста?
Аз свих рамене и усетих как лицето ми поруменява. Вратът ми. Налагаше се да бъда по-старателна.
– Имате ли течаща вода?
– Не, мадам.
Тя прехапа устната си.
– Така. Ела при мен, ако искаш да говориш с някого, чуваш ли?
– Добре съм, госпожице Ларсън – казах аз. – Всичко е наред.
Бях заспала върху купчина одеяла, след като някое от неспокойните деца ме бе избутало от дюшека. По някое време усетих допира на нечия ръка върху лицето си. Отворих очи. Господин Гроут, наведен над мен, сложи пръст на устните си и ми направи знак да го последвам. Изправих се замаяна, обвита със завивката, и го последвах във всекидневната. В бледата лунна светлина, която се просмукваше през облаците и мръсните прозорци, виждах как той сяда на златистия диван и потупва мястото до него.