Точно това правех – бягах, като оставях всичко, което притежавам в този свят: кафявия куфар, трите рокли, които си уших у семейство Бърн, ръкавиците без пръсти ѝ резервното бельо, тъмносиния пуловер, учебниците и молива, тетрадката, която госпожица Ларсън ми беше дала. Поне пакетът с иглите и конците на Фани бяха у мен, във вътрешния джоб на палтото ми. Оставих четири деца, на които не можех да помогна и които не обичах. Оставих място, изпълнено с разруха, позор и мизерия, каквото нямаше да видя никога повече през живота си. Върху грубите дъски на пода в онази всекидневна оставих и последната частица от моето детство.
Хемингфорд каунти,
Минесота, 1930 г.
Вървях с мъка напред в големия студ, като сомнамбул, и си проправях път по алеята за автомобили, след това завих наляво и се затътрих нагоре по набраздения от коловози черен път към порутения мост. На места се налагаше да разчупя най-горния пласт на снега, дебел като кора на пай. Острите ръбове раздираха глезените ми. Взирах се нагоре към кристалните звезди, които грееха над главата ми, а студът открадваше дъха от устата ми.
Когато най-после излязох от гората и стигнах до главния път, пълната луна къпеше нивите около мен в трептящата си перлена светлина. Чакълът скърцаше силно под ботушите ми и усещах грубите му камъчета през тънките подметки на ботушите си. Погалвах меката вълна от вътрешната страна на ръкавиците – толкова топла, че дори върховете на пръстите ми не бяха изстинали. Не се страхувах. Бях по-уплашена в онази колиба, отколкото на пътя, облян от лунната светлина. Палтото ми бе тънко, но под него бях облякла всички дрехи, които успях да взема със себе си, и докато бързах по пътя, започнах да се стоплям. Съставих план: ще вървя до училището. То бе само на шест километра и половина.
В далечината се виждаше тъмната линия на хоризонта. Над нея небето бе по-светло, като слоевете на скала. Сградата на училището бе забита в ума ми. Трябваше да стигна там. Вървях с равномерни крачки, ботушите ми се тътреха по чакъла, изброявах сто крачки и започвах да броя отначало. Баща ми казваше, че от време на време е добре да изпробваме възможностите си, за да разберем на какво е способно тялото ни, да видим какво можем да понесем. Казваше това на борда на Агнес Полин, когато бяхме на прага на болестта, и после отново през студената първа зима в Ню Йорк, когато заедно с мама се разболяхме от пневмония.
Изпитай тялото си. Виж какво може да понесе. Сега правех точно това.
Вървях напред и се чувствах като безтегловен и незначителен къс хартия, повдигнат от вятъра и носещ се по шосето. Мислех си за всички моменти, в които не бях обръщала внимание на истината – колко сляпа, колко глупава съм била да не стоя нащрек. Сетих се за Дъчи, който знаеше достатъчно, за да се бои от най-лошото.
Отпред, на хоризонта, започваше да се показва първата розова светлина на утрото. А пред нея, на върха на малък хребет, се открояваше бялата дъсчена постройка. Вече виждах училището, но силите ме напускаха. Исках само да легна встрани от пътя. Краката ме боляха и тежаха като олово. Лицето ми бе вцепенено; носът ми – замръзнал. Не зная как успях да наближа училището, но някак си се справих. Бутнах предната врата, но тя бе заключена. Отидох отзад, до верандата, на която държаха дървата за печката. Отворих вратата и паднах на пода. До купчината дърва имаше сгънато едно старо покривало за коне. Завих се с него и заспах неспокоен сън.
Тичам в жълто поле, през лабиринт от сламени бали, не мога да намеря пътя...
– Дороти? – Усетих ръка на рамото си и веднага се събудих. Това е господин Поуст. – Какво, за бога...?
За миг самата аз не знаех какво се случва. Погледнах нагоре към господин Поуст, към червените му бузи и озадаченото му изражение. Огледах купчината грубо насечени дърва, дългите варосани дъски на стените. Вратата към класната стая бе открехната и аз разбрах, че господин Поуст бе дошъл за дърва, за да запали печката, както правеше всяка сутрин, преди да ни вземе с камиона.
– Добре ли си?
Кимнах. Искаше ми се да съм добре.
– Семейството ти знае ли, че си тук?
– Не, сър.
– Как дойде?
– Пеша.
Той ме гледа известно време втренчено, а след това каза:
– Нека се приберем вътре на топло.
Господин Поуст ме заведе в класната стая. Каза ми да седна на един стол и вдигна краката ми на друг, след това махна мръсното одеяло от мен и го замени с чисто, което извади от един шкаф. Развърза връзките на ботушите ми и ги остави до стола, като през цялото време цъкаше с език. После запали печката, а аз го наблюдавах. Няколко минути по-късно, когато в стаята вече започна да става топло, госпожица Ларсън пристигна.