– Какво е това? – попита тя. – Дороти?
Свали лилавия си шал, шапката и ръкавиците си. През прозореца зад нея видях една кола да се отдалечава. Дългата коса на госпожица Ларсън бе прибрана в кок на тила ѝ, а кафявите ѝ очи бяха ясни и блестящи. Вълнената розова пола, с която бе облечена, подчертаваше цвета на бузите ѝ.
Тя коленичи до стола ми и каза:
– За бога, дете! Отдавна ли си тук?
Господин Поуст, който вече беше изпълнил задачите си, облече палтото и нахлузи шапката си, за да докара децата с камиона.
– Когато пристигнах, спеше на верандата. Уплаши ме до смърт – засмя се той.
– Не се съмнявам – отвърна тя.
– Каза, че е дошла пеша. Шест километра и половина, – Той поклати глава. – Имала е късмет, че не е премръзнала до смърт.
– Затоплил си я добре.
– Вече започва да се сгрява. Е, отивам да докарам останалите. – Той тупна предницата на палтото си. – Ще се видим след малко.
Веднага щом той излезе от стаята, госпожица Ларсън каза:
– Хайде, разкажи ми какво се случи.
И аз ѝ разказах всичко. Не смятах да го правя, но тя ме гледаше с такава искрена тревога, че думите сами излизаха от устата ми. Разказах ѝ за госпожа Гроут, която по цял ден лежи в леглото, и за господин Гроут, който ходеше в гората, за снега по лицето ми онази сутрин и за мръсните дюшеци. Разказах ѝ за студеното задушено от катерица и за ревящите деца. Разказах ѝ за господин Гроут на дивана, за ръцете му по тялото ми, за бременната госпожа Гроут в коридора, която ми крещеше да се махам. Казах ѝ, че се страхувах да спра да вървя, за да не заспя. Разказах ѝ за ръкавиците, които Фани ми беше изплела.
Госпожица Ларсън сложи ръка върху моята и от време на време я стискаше леко.
– О, Дороти – въздъхна тя.
След малко каза:
– Слава богу, че имаш ръкавиците. Фани сигурно е била добра приятелка.
– Да, така е.
Младата жена подпря брадичката си с ръка и я потупа с два пръста. – Кой те заведе у семейство Гроут?
– Господин Соренсън от Дружеството за подпомагане на децата.
– Добре. След като господин Поуст се върне, ще го изпратя да намери този господин Соренсън. – Тя отвори кутията си за обяд и извади бисквита. – Сигурно си гладна.
При нормални обстоятелства щях да откажа – знаех, че това е част от обяда ѝ. Но бях толкова прегладняла, че устата ми се пълнеше със слюнка само при вида на бисквитата. Приех я засрамено и я нагълтах бързо. Докато ядях, госпожица Ларсън стопли вода за чай на печката и наряза една ябълка на резени, които подреди в нащърбена порцеланова чиния от рафта. Гледах я как сипва чай в цедката и налива врялата вода през нея в две чаши. Никога преди не бях я виждала да предлага чай на някое от децата и със сигурност не го беше правила и за мен.
– Госпожице Ларсън – започнах аз. – Бихте ли могли, дали можете...
Тя сякаш знаеше какво искам да я попитам.
– Да те взема да живееш с мен у дома? – Тя се усмихна, но на лицето ѝ бе изписана болка. – Не си ми безразлична, Дороти. Мисля, че знаеш това. Но аз не мога – не съм в позицията да се грижа за дете. Самата аз живея в пансион.
Кимнах с глава, а в гърлото ми заседна буца.
– Ще ти помогна да си намериш нов дом – каза нежно тя. – Безопасно и чисто място, където да се отнасят към теб като към десетгодишно момиче. Обещавам.
Другите деца, слизащи от камиона, ме гледаха любопитно.
– Какво прави тя тук? – питаше едно момче на име Робърт.
– Тази сутрин Дороти малко подрани. – Госпожица Ларсън приглади хубавата си розова пола. – Заемете местата си и извадете тетрадките си, деца.
Господин Поуст донесе още дърва и ги подреди в сандъка до печката. Госпожица Ларсън му направи знак и той я последва до вестибюла. Няколко минути по-късно той отново излезе, облечен в палтото и шапката си. Двигателят запали с рев и спирачките изскърцаха, докато той насочваше камиона по стръмнината. След около час чух характерното трополене на камиона и погледнах през прозореца. Наблюдавах как бавно се движи по стръмнината и спира. Господин Поуст слезе и дойде до вратата на верандата, а госпожица Ларсън се извини и отиде отзад. След малко тя ме извика, аз станах от чина си и отидох на верандата, а всички погледи се впериха в мен.
Госпожица Ларсън изглеждаше разтревожена. Постоянно докосваше хванатата си на кок коса.
– Дороти, господин Соренсън не е убеден... – Тя млъкна, докосна врата си и погледна господин Поуст умолително.
– Мисля, че госпожица Ларсън се опитва да каже – обясни бавно той, – че ще трябва да разкажеш подробно на господин Соренсън за случилото се. Господин Соренсън се чуди дали не си разбрала нещата погрешно.