Осъзнавах какво казва господин Поуст и главата ми се замая.
– Той не ми вярва, така ли?
Те си размениха погледи.
– Не става въпрос дали ти вярва или не. Просто трябва да чуе историята от теб – каза госпожица Ларсън.
За първи път в живота си усетих необуздано негодувание. От очите ми бликнаха сълзи.
– Няма да се върна там. Не мога.
Госпожица Ларсън ме прегърна през рамо.
– Не се тревожи, Дороти. Ще разкажеш всичко на господин Соренсън, а аз ще му кажа какво знам. Няма да позволя да се върнеш там.
Следващите няколко часа минаха в пълна мъгла. Следвах движенията на Луси, извадих буквара, когато тя извади нейния, подредих се зад нея, за да пишем на дъската, но не забелязвах какво се случва около мен. По едно време тя прошепна:
– Добре ли си?
Аз само свих рамене. Тя стисна ръката ми, но не настоя повече. Не разбрах дали защото усещаше, че не искам да говоря за случилото се, или се страхуваше от това, което можеше да чуе.
След обедната почивка отново седнахме на местата си и в далечината видях автомобил. Звукът на двигателя изпълни главата ми. Виждах единствено тъмна кола, която приближава училището, изкачва стръмнината и спира със скърцане зад камиона на господин Поуст.
Видях господин Соренсън на предната седалка. Той остана там за няколко секунди. Свали черната си филцова шапка, поглади черния си мустак. После отвори вратата.
– Боже мили, боже мили – не спря да повтаря той, след като довърших историята. Седяхме на твърди столове, изнесени на задната веранда, която сега бе по-топла от сутринта заради слънцето и топлината от печката. Той протегна ръка да потупа коляното ми, но сякаш размисли и я сложи на бедрото си. С другата си ръка погали мустака си. – Толкова дълъг път в студа. Сигурно си била много...
– Гласът му заглъхна. – И все пак. И все пак. Чудя се: било е посред нощ. Дали не си...?
Задържах погледа си върху него, а сърцето ми биеше лудо в гърдите ми.
– ...разбрала погрешно?
Той погледна госпожица Ларсън.
– Десетгодишно момиче... госпожице Ларсън, не смятате ли, че би могло да има определена превъзбуда? Тенденция за прекалено драматизиране?
– Зависи от момичето, господин Соренсън – каза твърдо тя и вирна брадичка. – Дороти никога не е лъгала.
Той се подсмихна и поклати глава.
– О, госпожице Ларсън, не казвам това, разбира се! Просто имам предвид, че понякога, особено ако човек преживява тъжни събития в младия си живот, може да си прави прибързани заключения – неволно да преувеличава нещата. С очите си видях, че условията на живот у семейство Гроут бяха, е, не особено добри. Но не всички можем да имаме идеални семейства, нали така, госпожице Ларсън! Светът не е идеално място, а когато сме зависими от щедростта на другите, невинаги сме в позицията да се оплакваме. – Той ми се усмихна. – Дороти, препоръчвам да опиташ отново. Мога да говоря със семейство Гроут и да им обърна внимание, че трябва да подобрят условията.
Очите на госпожица Ларсън блестяха особено и руменина се катереше по шията ѝ.
– Не чухте ли момичето, господин Соренсън – попита тя с напрегнат глас. – Имало е опит за... насилие. А когато госпожа Гроут е видяла ужасяващата сцена, тя е изгонила детето. Със сигурност не очаквате Дороти да се върне, нали? Честно казано, питам се защо не помолите полицията да отиде там и да огледа. Едва ли мястото е подходящо и за останалите деца.
Господин Соренсън кимна бавно с глава, сякаш искаше да каже: Хайде, хайде, това беше само предложение, не се ядосвайте, нека всички се успокоим. Но вместо това отвърна:
– В такъв случай, както и сама виждате, сме в неприятна ситуация. Не познавам семейства, които в момента да търсят сираци. Разбира се, мога да потърся по-далеч. Да се свържа с Дружеството за подпомагане на децата в Ню Йорк. Ако се стигне дотам, Дороти може да се качи на следващия преминаващ влак.
– Определено не искаме да се стига до това – намеси се госпожица Ларсън.
Той сви леко рамене.
– Надявам се, че не. Но не знам как ще се развият нещата.
Тя сложи ръка на рамото ми и го стисна.
– Тогава, господин Соренсън, нека разгледаме всички възможности. Междувременно, за ден или два, Дороти може да дойде у дома с мен.
Погледнах я с изненада.
– Но аз мислех, че...
– Това обаче е само временно решение – добави бързо тя. – Господин Соренсън, живея в пансион, в който не се допускат деца. Хазяйката ми е мила жена, знае, че съм учителка и не всички деца – тя сякаш подбираше думите си особено внимателно – имат благоприятни условия у дома. Мисля, че ще прояви разбиране за ден или два.