Господин Соренсън погали мустака си.
– Много добре, госпожице Ларсън. Ще разгледам и други възможности и ще ви поверя Дороти за няколко дни. Млада госпожице, вярвам, че ще се държиш любезно и прилично.
– Да, сър – отвърнах аз сериозно, но сърцето ми се изпълни с радост. Госпожица Ларсън ме взима у дома със себе си! Не можех да повярвам на късмета, който имах.
Хемингфорд, Минесота, 1930 г.
Мъжът, който взе госпожица Ларсън и мен от училище показа изненадата си от моето присъствие с повдигната вежда, но не каза нищо.
– Господин Йейтс, това е Дороти – обясни му тя, а той ми кимна в огледалото за обратно виждане. – Дороти, господин Йейтс работи за моята хазяйка, госпожа Мърфи, и е така добър да ме вози до училище всеки ден, тъй като аз не мога да шофирам.
– За мен е удоволствие, госпожице – отвърна той, а порозовелите му уши доказваха, че наистина го мисли.
Хемингфорд бе доста по-голям от Албанс. Господин Иейтс караше бавно по главната улица, а аз разглеждах табелите: Имперски театър (на чийто навес бе разтръбено СЕГА С РАЗГОВОРИ, ПЕСНИ И ТАНЦИ!); вестник Хемингфорд Леджър; Салон за развлечения Уола, който рекламираше БИЛЯРД, ФОНТАН, БОНБОНИ, ТЮТЮН на стъклената си витрина; Земеделска щатска банка; Железария Шиндлер; и Универсалния магазин на Нилсън – ВСЯКАКВИ ДРЕХИ И ХРАНА.
На ъгъла на улиците "Главна" и "Парк", на няколко пресечки от центъра на града, господин Йейтс спря пред светлосиня викторианска къща с веранда. На предната врата имаше табелка, на която пишеше: ДОМ ЗА МЛАДИ ДАМИ ХЕМИНГФОРД.
Госпожица Ларсън отвори вратата и се чу звън. Тя ме въведе, но сложи пръст на устните си и прошепна:
– Изчакай тук.
Свали ръкавиците си, отви шала от врата си и изчезна през една врата в края на коридора.
Фоайето бе официално и изискано, с грапави тапети в бургундско червено, голямо огледало с позлатена рамка и тъмен скрин, украсен с дърворезба. Огледах се наоколо и седнах на хлъзгав тапициран стол. В единия ъгъл шумно тиктакаше внушителен висок часовник. Едва не паднах изненадано от стола, когато той отбеляза кръглия час с мелодичен звън.
Госпожица Ларсън се върна след няколко минути.
– Хазяйката ми, госпожа Мърфи, иска да се запознае с теб – каза тя. – Разказах ѝ за твоето затруднение. Сметнах за нужно да обясня защо те доведох тук. Надявам се, че това не е проблем.
– Не, разбира се.
– Просто бъди себе си, Дороти – насърчи ме тя. – Добре тогава. Насам.
Следвах я по коридора, минахме през една врата и се озовахме в салон, в който пълна жена с голям бюст и ореол от пухкава сива коса се бе разположила на розов кадифен диван до запалена камина. От двете страни на носа ѝ имаше дълги бръчки, от които лицето ѝ приличаше на лице на марионетка, с бдително и зорко изражение.
– Е, моето момиче, това, което чух, ме кара да мисля, че си преживяла трудни времена – каза тя и ми направи знак да седна на един от двата стола срещу нея с дамаска на цветя и високи облегалки.
Седнах на единия, а госпожица Ларсън зае другия. Усмихна ми се леко притеснено.
– Да, мадам – отвърнах аз на госпожа Мърфи.
– О, ти си от Ирландия, нали?
– Да, мадам.
Лицето ѝ се озари.
– Знаех си! Но преди няколко години имах едно момиче от Полша, чиято коса беше по-червена от твоята. Разбира се, по тези места има и шотландци, макар и не много. Е, аз също съм от Ирландия, ако не си познала досега добави тя. – Дойдох тук, когато бях млада девойка. Семейтвото ми е от Енискорти. А твоето?
– Кинвара. Графство Голуей.
– Знам това място! Братовчед ми се ожени за момиче от Кинвара. Познаваш ли рода Суийни?
Никога не бях чувала за рода Суийни, но кимнах.
– Е, добре. – Тя изглеждаше доволна. – Как е фамилията ти?
– Пауър.
– Дороти ли е рожденото ти име?
– Не, Нийв. Първото семейство, на което ме дадоха смени името ми.
Осъзнах, че ме бяха изгонили от две семейства, и лицето ми поруменя.
Но тя не забеляза или не се интересуваше от това.
– Така си и мислех! Дороти не е ирландско име. – Тя се наведе към мен и разгледа талисмана ми. – Кръст от Кладах. Не съм виждала такъв от много време. От семейството ти ли е?
Аз кимнах.
– От баба ми е.
– Точно така. Вижте как го пази – каза тя на госпожица Ларсън.
Едва при тези нейни думи осъзнах, че държа кръста между пръстите си.
– Не исках да...
– О, момиче, всичко е наред – успокои ме тя и потупа коляното ми. – Това е единственото нещо, което ти напомня за семейството ти, нали?
Госпожа Мърфи се зае с чаения сервиз с рози на масата пред нея и госпожица Ларсън ми намигна. Мисля, че и двете бяхме изненадани, че госпожа Мърфи ме прие толкова бързо и толкова топло.