Стаята на госпожица Ларсън бе спретната и светла и беше голяма почти колкото килер – едва имаше място за единичното легло, високия дъбов скрин и тясното бюро от борово дърво и месингова лампа върху него. Кувертюрата бе прилежно подпъхната под дюшека; калъфката на възглавницата бе чиста и бяла. На стените висяха няколко акварелни картини на цветя, а в позлатена рамка върху скрина стоеше черно-бяла снимка на строга двойка.
– Това вашите родители ли са? – попитах аз, разглеждайки снимката внимателно. Мъжът имаше брада, облечен бе в тъмен костюм и стоеше изправен зад слаба жена, седнала в стол с права облегалка. Жената, облечена в скромна черна рокля, приличаше на по-строга версия на госпожица Ларсън.
– Да – отвърна тя, приближи се и се вгледа в снимката.
– И двамата са мъртви, така че аз също съм сирак – каза тя след миг.
– Аз всъщност не съм сирак – опитах се да поясня.
– Така ли?
– Поне не знам да съм. Имаше пожар – отведоха майка ми в болницата и повече не я видях.
– Мислиш, че може да е жива?
Аз кимнах.
– Надяваш ли се да я намериш?
Сетих се какво казаха семейство Шацман за майка ми след пожара – че е полудяла, че си е изгубила ума от мъка по мъртвите си деца.
– Заведоха я в лудница. Тя не беше добре. Още преди пожара. – За първи път признавах това пред някого. Щом изрекох тези думи, изпитах огромно облекчение.
– О, Дороти – въздъхна госпожица Ларсън. – Преживяла си много през краткия си живот.
В 18 часа слязохме в официалната трапезария и аз бях изумена от изобилието: в средата на масата имаше шунка с печени картофи, намазано с масло брюкселско зеле, пане с франзели. Чиниите бяха от истински порцелан, със сребърен кант и лилави незабравки. Не бях виждала такава маса дори и в Ирландия, с изключение на някой празник, а днес бе просто вторник. Пет пансионерки и госпожа Мърфи стояха зад столовете. Аз заех празното място до госпожица Ларсън.
– Дами – каза госпожа Мърфи и застана начело на на масата. – Това е госпожица Нийв Пауър, от графство Голуей. Пристигнала е в Минесота от Ню Йорк с влак за сираци – може би сте чели за тези влакове във вестниците. Тя ще остане с нас няколко дни. Нека направим всичко възможни да се чувства като у дома си.
Другите жени бяха на около двадесет години. Едната бе продавачка в универсалния магазин на Нилсън, друга работеше в пекарна, трета обслужваше клиенти в Хемингфорй леджър. Под зоркия поглед на госпожа Мърфи всички те бяха любезни, дори и госпожа Грънд с киселата физиономия, която работеше в магазин за обувки. ("Тя не е свикнала с деца", шепнешком ми обясни госпожица Ларсън, след като жената огледа масата с леден поглед.) Стана ми ясно, че всички тези жени малко се страхуват от госпожа Мърфи. По време на вечерята разбрах, че тя е сприхава и избухлива и обича да командва. Когато една от жените изрази мнение, с което тя не беше съгласна, госпожа Мърфи огледа всички и потърси подкрепа. Но през цялото време се държа мило с мен.
През изминалата нощ почти не успях да спя на студената веранда в училище, а преди това леглото ми представляваше мръсен дюшек в зловонна стая, в която спяха още три деца. Но тази вечер имах отделна стая, леглото бе застлано с чисти бели чаршафи и имаше две чисти завивки. Госпожа Мърфи ми пожела лека нощ и ми подаде нощница и бельо, хавлия, кърпа за ръце и четка за зъби. Показа ми банята надолу по коридора, с течаща вода и тоалетна чиния с вода, с голяма порцеланова вана, и ми каза да напълня ваната и да остана в нея колкото си искам – останалите можели да използват друга тоалетна.
Жената ме остави, а аз разглеждах отражението си в огледалото – за първи път от пристигането си в Минесота се виждах в голямо огледало, което не бе осеяно с петна и повреди. Оттам ме гледаше момиче, което едва успях да позная. То бе слабо и бледо, с угаснали очи, с остри скули и сплъстена тъмночервена коса, с напукани от вятъра страни и зачервен нос. Устните му бяха покрити със струпеи, а по пуловера му имаше пластове мръсотия. Аз преглътнах, преглътна и то. Болеше ме гърлото. Сигурно щях да се разболявам.
Когато се потопих в горещата вана и затворих очи, се почувствах така, сякаш се нося в облак.
Върнах се в стаята си, затоплена и изсушена, облечена в новата нощница, затворих вратата и я заключих. Облегнах гръб в нея и се наслаждавах на чувството. Никога в живота си не бях имала собствена стая – нито в Ирландия, нито на улица "Елизабет", в Дружеството за подпомагане на децата, в коридора на семейство Бърн или пък в дома на семейство Гроут. Вдигнах подпъхнатите под дюшека завивки и се пъхнах под тях. Дори и възглавницата, със своята памучна калъфка, която мирише на сапун, будеше възхищение и учудване у мен. Лежах по гръб, лампата светеше и аз разглеждах малките червени и сини цветчета по светло-кремавия тапет, белия таван над мен, дъбовия скрин с неговите шарки и гладки бели дръжки. Погледнах надолу към килима и лъскавия дървен под. Угасих лампата и просто лежах в тъмнината. Очите ми привикваха и разпознавах формите на всеки предмет в стаята. Електрическата лампа. Скрина. Рамката на леглото. Ботушите ми. Чувствах се в безопасност за първи път от мига, в който преди повече от година слязох от влака в Минесота.