Следващата седмица почти не станах от леглото. Беловласият лекар, който идваше да ме преглежда, сложи студен метален стетоскоп на гърдите ми, слуша задълбочено няколко секунди и обяви, че съм болна от пневмония. Няколко дни имах треска. Завита бях до брадичката, завесите бяха спуснати, а вратата на стаята ми стоеше отворена, за да може госпожа Мърфи да ме чуе, ако я викам. Тя остави малко сребърно звънче на скрина и ми каза да го разклатя, ако имам нужда от него.
– На долния етаж съм – обясни тя. – Ще се кача веднага.
И въпреки че се суетеше наоколо, мърмореше колко работа имала и как някое от момичетата – наричаше ги момичета, при все, че всички те бяха работещи жени – не си е оправило леглото, оставило е чинията си в мивката или не е занесло чаения сервиз в кухнята, тя идваше всеки път, щом звъннех със звънчето.
В първите няколко дни постоянно заспивах и се събуждах, отварях очи и виждах меката светлина на слънчевите лъчи, които минаваха през завесите, а след това стаята отново потъваше в тъмнина; госпожа Мърфи се навеждаше над мен с чаша вода, усещах неспокойния ѝ дъх върху лицето си и топлото ѝ масивно тяло, докосващо рамото ми. Часове по-късно госпожица Ларсън с нежни пръсти положи студена кърпа на челото ми. Госпожа Мърфи ме хранеше с пилешка супа с моркови, целина и картофи.
В кратките мигове на трескаво съзнание се чувствах така, сякаш сънувам. Наистина ли лежах в това топло легло в тази чиста стая? Наистина ли полагаха толкова грижи за мен?
Една сутрин отворих очи в светлината на новия ден и се почувствах различно. Госпожа Мърфи измери температурата ми и термометърът показа под тридесет и седем градуса. Тя дръпна завесата и каза:
– Погледни какво пропусна.
Седнах в леглото и погледнах навън: сняг като навит памук покриваше всичко и продължаваше да вали. Небето бе бяло и всичко бе бяло – дърветата, колите, тротоарът, съседната къща, всичко бе променено. Моето събуждане сякаш беше забележително събитие. Аз също бях покрита, но с одеяла, острите черти на тялото ми бяха скрити и изменени.
Когато госпожа Мърфи научи, че нямам почти никакви дрехи, тя се залови да събира някои неща. В коридора имаше голям сандък, пълен с облекла, оставени от предишни обитателки на пансиона, долни ризи, чорапи, рокли, пуловери и поли, и дори няколко чифта обувки. Тя донесе дрехите в нейната стая и ги разстла върху двойното легло, за да ги пробвам.
Почти всички бяха големи за мен, но няколко от тях се оказаха горе-долу добре – небесносиня жилетка с избродирани бели цветя, кафява рокля с перлени копчета, няколко чифта чорапи, чифт обувки.
– Джени Ърли – въздъхна госпожа Мърфи и докосна с пръсти една много красива жълта рокля на цветя. – Беше младо момиче, много красиво. Но когато се омъжи и създаде семейство... – Тя погледна госпожица Ларсън, която поклащаше глава.
– Много време мина. Чух, че Джени имала хубава сватба и родила здраво момченце. Всичко е добре, щом приключва добре.
Здравословното ми състояние се подобряваше, но аз започнах да се тревожа: това нямаше да продължи дълго.
Щяха да ме отпратят. Преживях изминалата година, защото трябваше, защото нямах друг избор. Но сега, след като вече бях изпитала удобството и спокойствието, как бих могла да се върна обратно? Тези мисли ме тласкаха към бездната на отчаянието, затова се насилвах да ги прогоня.
Спрус Харбър, Мейн, 2011
Когато Моли пристигна, Вивиан я чакаше на предната врата.
– Готова ли си? – попита тя в мига, в който момичето премина прага на къщата.
– Почакай – отвърна Моли, свали военното си яке и го закачи на черната метална закачалка в ъгъла. – Няма ли да пием чай?
– Няма време – викна Вивиан през рамо. – Знаеш, че съм стара. Мога да се строполя мъртва всеки миг. Трябва да действаме!
– Наистина ли? Никакъв чай? – изропта Моли и последва възрастната жена.