Случваше се нещо необичайно. Историите, които в началото Вивиан разказваше само след подтикване от страна на Моли, като послушни отговори на зададени въпроси, сега се изливаха свободно, една след друга. Броят им бе толкова голям, че дори и Вивиан изглеждаше изненадана. "Кой би помислил, че един старец може да има толкова кръв по себе си? – казваше тя след поредния разказ. Макбет, мила. Прочети го."
Вивиан никога не беше говорила за преживяното от нея във влака. Това бе нещо срамно, казваше тя. Прекалено много обяснения, прекалено трудно за вярване. Всички онези деца, транспортирани с влакове в Средния запад, събрани от улиците на Ню Йорк, като отпадъци, боклук в шлеп, за да бъдат изпратени възможно най-далеч.
И дали всъщност беше възможно човек да говори за това как е изгубил всичко?
– А съпругът ти? – попита Моли. – На него сигурно cи разказала.
– Разказах му някои неща – отвърна Вивиан. – Но голяма част от преживяното бе толкова болезнено, че не исках да го натоварвам с това. Понякога е по-лесно да се опиташ да забравиш.
Някои от спомените на Вивиан се връщаха с отварянето на всеки един кашон. Завитият в тензух комплект конци и игли ѝ напомни за мрачния дом на семейство Бърнс. Палтото с цвят на горчица и военни копчета, подплатените плетени ръкавици, кафявата рокля с перлените копчета, грижливо опакован порцеланов сервиз на рози. Не след дълго Моли можеше да прехвърля в ума си всички действащи лица: Нийв, баба, Мейси, госпожа Скачърд, Дороти,-господин Соренсън, госпожица Ларсън... Една история водеше обратно към друга. Бъди честен и постъпвай правилно, и всичко ще бъде наред. Сякаш пришиваше отделни парчета плат, за да направи завивка, Моли ги съединяваше в правилния ред и ги съшиваше заедно, създавайки история, която бе невидима, когато парчетата бяха разделени.
Моли само кимаше с глава, докато Вивиан описваше усещането да зависиш от милостта на непознати. Тя знаеше много добре какво е да прекършиш собствените си склонности, да се насилваш да се усмихваш, а да си безчувствен. С течение на времето вече дори не познаваш личните си нужди. Благодарен си дори на най-малката проява на любезност, а после, когато порастваш, ставаш подозрителен. Защо някой би направил нещо за теб, без да очаква нещо в замяна? И без това в повечето случаи никой не прави нищо за теб. Много по-често виждаш лошата страна на хората. Научаваш, че повечето възрастни лъжат. Че повечето хора се грижат само за себе си. Че проявяват интерес само когато имат полза от теб.
Така се оформя личността ти. Знаеш прекалено много и това те прави предпазлив. Ставаш страхлив и недоверчив.
Не изразяваш емоциите си естествено, затова се научаваш да си придаваш друг вид. Преструваш се. Показваш съпричастност, която в действителност не изпитваш. Научаваш се да преживяваш и ако имаш късмет, да приличаш на всички останали, въпреки че вътре в себе си си опустошен.
– Ами не знам – каза Тайлър Болдуин един ден в час по американска история, след като гледаха филм за индианците уабанаки. – Каква беше онази поговорка – "Победителят получава трофеите"? Искам да кажа, това се случва постоянно, по целия свят, нали? Една група хора печели, друга губи.
– Истина е, че хората са господствали и са се потискали едни други, откак свят светува – каза господин Рийд.
– Мислиш ли, че потисканите групи трябва просто да престанат да се оплакват?
– Да. Изгубили са. Ще ми се да кажа "Приемете го" – отвърна Тайлър.
Гневът, който Моли изпитваше, бе толкова силен и непреодолим, че момичето виждаше петна пред очите си. В продължение на над четиристотин години индианците били лъгани, затваряни в ограничени места, принудени да живеят на малки парчета земя и дискриминирани, наричани мръсни индианци, червенокожи, диваци. Не можели да си намерят работа или да си купят жилище. Дали нейната пробация щеше да пострада, ако удуши този идиот? Тя си пое дълбоко дъх и опита да се успокои. После вдигна ръка.
Господин Рийд я гледаше с изненада. Моли рядко вдигаше ръка.
– Да?
– Аз съм индианка. – Тя не беше казвала това на никого, освен на Джак. Знаеше, че за Тайлър е просто едно... момиче с готически дрехи и грим, ако въобще се сетеше за нея. – Индианка от племето на пенобскотите. Родена съм на Индианския остров. И искам само да кажа, че всичко, което се е случило на индианците, е точно като случилото се на ирландците по време на британското управление! Битката не е била равностойна. Земята им е открадната, религията им е забранена, принудени са да склонят глави пред чуждото господство. Ирландците не са приели това добре, нито пък индианците.