– Божичко, ще има ли още речи? – измърмори Тайлър. Меган Макдоналд, която седеше на един чин пред Моли, вдигна ръка и господин Рийд кимна.
– Тя е права – каза Меган. – Дядо ми е от Дъблин. Той постоянно говори за всичко, което британците са направили.
– Е, родителите на моя дядо са изгубили всичко по време на Голямата депресия[53]. Както виждате, не плача за подаяния. Случват се гадости, извинете за израза – каза Тайлър.
– Да оставим настрани езика на Тайлър – каза господин Рийд и повдигна вежди, сякаш искаше да каже, че не го одобрява, но ще се занимае с това по-късно. – Това ли правят те? Искат подаяния?
– Те просто искат да се отнасят с тях справедливо – каза едно дете отзад.
– Но какво означава това? И докъде достига – попита друго.
Останалите също се включиха в разговора, а Меган се обърна назад и хвърли бегъл поглед на Моли, сякаш я виждаше за първи път:
– Индианка, а? Това е готино – прошепна тя. – Като Моли Моласес, нали?
През седмицата Моли вече не чакаше Джак да я закара до къщата на Вивиан. От училище се качваше на автобуса за туристически обиколки.
– Имаш си друга работа – каза му тя. – Знам, че не ти е удобно да ме чакаш.
Но истината бе, че автобусът ѝ даваше свободата да остава в къщата, докато Вивиан я подкани да си ходи, без да отговаря на въпросите на Джак.
Не му беше казала за училищния проект. Знаеше, че Джак щеше да каже, че идеята не е добра, че се намесва прекалено много в живота на Вивиан и очаква прекалено много от нея. Дори и без да знае, напоследък гласът му бе доста остър. "Е, приключваш ли с часовете скоро, а?" и "Напредваш ли?", питаше той.
През последните дни Моли влизаше в къщата на Вивиан, набързо поздравяваше Тери, като ѝ кимваше с глава, и се качваше по стълбите. Връзката ѝ с възрастната жена, която все повече се задълбочаваше, бе трудно обяснима и чудата. Но какво значение имаше мнението на околните?
– Ето моята теория – каза един ден Джак, докато стояха на моравата пред училище през междучасието. Утрото бе прекрасно, а въздухът – свеж и мек. Глухарчета танцуваха като фойерверки в тревата. – За теб Вивиан е фигурата на майката. На бабата, прабабата, все едно. Тя те изслушва, разказва ти истории, позволява ти да ѝ помагаш. Кара те да се чувстваш нужна.
– Не – отвърна Моли с раздразнение. – Не е така. Просто трябва да изработя определени часове. – Тя имаше работа, която трябваше да свърши.
– Не е толкова просто, Мол – каза той с преувеличена логика. – Майка ми каза, че там не се случва кой знае какво. – Той отвори кутийка студен чай и отпи.
– Напредваме. Просто е трудно да се забележи.
– Трудно е да се види ли? – Той се засмя и разви италиански сандвич от Събуей. – Мислех, че идеята беше да се отърве от кашоните. Това изглеждаше напълно разбираемо. Нали?
Моли счупи един морков на две.
– Подреждаме нещата. За да е по-лесно откриването им.
– Намирането им от кого? От агентите за недвижима имоти? Защото много добре знаеш, че ще са те. Вивиан вероятно повече няма да стъпи там отново.
Това влизаше ли му в работата?
– Значи улесняваме работата за агентите за недвижими имоти.
Всъщност, въпреки че досега не го беше признала на глас, Моли се беше отказала от идеята да се отърве от всичко. В крайна сметка какво значение имаше? Защо таванът на Вивиан да не е пълен с всички вещи, които се оказваха важни за нея? Истина бе, че рано или късно тя щеше да умре. И тогава в къщата щяха да се появят експерти, които ефикасно и бързо да отделят ценното от сантименталното, и щяха да обърнат внимание само на вещите, които имат истинска стойност. Затова Моли беше започнала да гледа на работата си у Вивиан по друг начин. Може би истинската стойност е в самия процес – в докосването на всеки отделен предмет, именуването и разпознаването му, признаването на значението на една жилетка или на чифт детски ботуши.
– Това са си нейните неща – каза Моли. – Тя не иска да ги изхвърля. Не мога да я принудя, нали?
Джак отхапа от сандвича си, чийто пълнеж се изля върху хартията под брадичката му, и сви рамене.
– Не знам. Мисля, че става въпрос повече за... – Той дъвчеше и преглъщаше, а Моли извърна поглед, ядосана от пасивната му агресивност. – ...За това как изглежда всичко това, разбираш ли?
– Какво имаш предвид?
– На майка ми ѝ се струва, че ти сякаш малко се възползваш от ситуацията.
Моли сведе поглед към сандвича си.
– Знам, че ако опиташ, ще ти хареса – беше казала Дийна безгрижно, когато Моли я беше помолила да не слага сандвичи с колбас в кутията ѝ за обяд, а след това беше добавила: – Или пък си направи сама.