Затова Моли направи именно това – преглътна гордостта си, поиска пари от Ралф и си купи бадемово масло, мед и пълнозърнест хляб от магазина за здравословни храни в Бар Харбър. И въпреки че малкото ѝ провизии бяха желани в килера колкото и току-що убита и донесена от котката мишка, още повече че бе вегетарианка, продуктите ѝ бяха отделени на един рафт в стаичката в коридора, така че "никой да не се обърква", както казваше Дийна.
Моли усети как в гърдите ѝ се надига гняв – към нежеланието на Дийна да я приеме такава, каквато е, към оценките на Тери и към желанието на Джак да я успокои и омиротвори. Гняв към всичко това.
– Работата е там, че това всъщност не влиза в работата на майка ти, нали? – Тя съжали за думите си в момента, в който ги изрече.
Джак я погледна остро.
– Будалкаш ли ме?
Той смачка на топка хартията от сандвича и я напъха в найлоновата опаковка. Моли никога не го беше виждала такъв – челюстта му бе стегната, очите му – сърдити и безмилостни.
– Майка ми рискува много заради теб – каза той. – Тя те заведе в онази къща. Трябва ли да ти напомням, че тя излъга Вивиан? Ако нещо се случи, тя ще изгуби работата си. Просто ей така – той щракна с пръсти.
– Джак, прав си. Съжалявам – отвърна тя, но той вече бе станал и се отдалечаваше.
Спрус Харбър, Мейн, 2011 г.
– Най-после е пролет! – сияеше Ралф и остави работните; си ръкавици в кухнята, докато Моли си сипваше купа мюсли. Денят наистина изглеждаше пролетен – с раззеленени дървета и цъфнали нарциси. Въздухът бе толкова топъл, че можеше и без пуловер. – И така, започвам – каза той и се насочи навън с четка в ръка. Работата в двора бе любимата дейност на Ралф. Обичаше да плеви, да сее, да култивира. Цяла зима беше като куче, което дращи по вратата и се моли да го пуснат навън.
В това време Дийна гледаше канала HGTV[54] и лакираше ноктите на краката си на дивана във всекидневната. Когато Моли влезе в стаята със своите трици със стафиди, тя вдигна поглед и се намръщи.
– Мога ли да направя нещо за теб? – Тя пъхна тънката четка в шишенцето с коралов цвят, притисна я към ръба, за да махне излишното количество, и професионално лакира нокътя на големия си пръст, като поправи линията с палец. – Никаква храна във всекидневната, нали помниш?
Добро утро и на теб, каза си наум Моли. Тя мълчаливо се върна в кухнята, където натисна бутона за бързо набиране на Джак.
– Хей. – Гласът му беше студен.
– Какво правиш?
– Вивиан ми плати да направя пролетно почистване на двора – да се отърве от изсъхналите клони и други такива неща. А ти?
– Отивам в библиотеката в Бар Харбър. Имам училищен проект. Надявах се, че ще дойдеш с мен.
– Не мога, съжалявам – каза той.
Джак се държеше така след разговора им в междучасието миналата седмица. Моли знаеше, че това му коства големи усилия, защото бе нетипично за характера му. И въпреки че искаше да се извини и да оправи нещата между тях, тя се страхуваше, че каквото и да каже, ще прозвучи безсмислено и неискрено. Ако Джак знаеше, че интервюира Вивиан, че почистването на тавана е преминало в неспирен диалог, той щеше да се ядоса още повече.
Тя чу шепот в главата си: Остави нещата така. Свършвай с часовете си и приключвай с това. Но не можеше да остави нещата така. Не искаше да го направи.
Автобусът бе почти празен. Малцината пътници се поздравяваха един друг с кимване, когато се качват. Със слушалки в ушите, Моли знаеше, че прилича на типичен тийнейджър, но тя всъщност слушаше гласа на Вивиан. На записа тя чуваше неща, които не беше чула, докато възрастната жена стоеше пред нея...
Знаеш ли, времето се свива и се разстила. Не тежи еднакво. Някои мигове остават в ума ни, а други изчезват. Първите двадесет и три години от моя живот са годините, които ме оформиха като личност, а това, че след тях живях още почти седем десетилетия, е без никакво значение. Тези години нямат нищо общо с въпросите, които ми задаваш.
Моли отвори тетрадката си и прокара пръст по имената и датите, които беше записала. Започна да превърта записа назад и напред, да го спира и пуска отново, да записва неща, които бе пропуснала. Кинвара, графство Голуей, Ирландия. Агнес Полин. Елис Айлънд, Ирландската роза, улица "Делънси", улица "Елизабет", Доминик, Джеймс. Мейси Пауър. Дружеството за подпомагане на децата, госпожа Скачърд, господин Къран...
Какво избрахте да вземете със себе си? Какво не взехте? Какви прозрения натрупахте?
Животът на Вивиан беше спокоен и обикновен. Годините минаваха, а загубите, които беше преживяла, се трупаха една върху друга, подобно на слоеве глина: дори и майка ѝ да беше оживяла, вече щеше да е мъртва; осиновителите ѝ са мъртви; съпругът ѝ е мъртъв; нямаше деца. Тя си нямаше никого, с изключение на жената, на която плащаше, за да се грижи за нея.