– Ах, колко си сръчна!
Храната, която тя готвеше, ми бе позната от Ирландия и предизвикваше порой от спомени: наденичките с картофи във фурната, чаените листа в сутрешната чаша чай на баба, прането на простора зад къщата, далечният звън на църковната камбана. След обилна вечеря баба казваше: "Това си го биваше". Помня и други неща: кавгите между мама и баба, баща ми, лежащ пиян на пода. Плача на мама: "Ти си го разглезила и сега той не е никакъв мъж", и отговора на баба: "Продължавай да се караш с него и той ще спре да се прибира вкъщи". Понякога оставах да спя у баба и тогава я чувах да си говори с дядо шепнешком. Какво ще правим? Завинаги ли ще трябва да изхранваме това семейство? Знаех, че са ядосани на татко, но и че едва понасяха мама, чието семейство беше от Лимерик и никога не помагаше за нищо.
В деня, в който баба ми даде кръста от Кладах, аз бях седнала на леглото ѝ и проследявах с пръст бялата покривка с леки изпъкналости, сякаш беше Брайловата азбука. Наблюдавах как баба се приготвя за църква. Беше седнала пред малка тоалетка с овално огледало и разресваше косата си с четка, която ценеше много – най-хубавата китова кост и конски косъм, каза тя веднъж и ми позволи да докосна гладката светло-кремава дръжка и твърдите косми. Баба държеше четката в специално ковчеже. Беше събрала пари за нея от кърпене на дрехи. По думите ѝ това ѝ отнело четири месеца.
Баба върна четката в ковчежето и отвори кутията си за бижута – светло-бежова, от изкуствена кожа, със златен кант и златна закопчалка, с червено кадифе отвътре. Кутията беше пълна с истински съкровища – блестящи обеци, тежки огърлици с оникс и перли, златни гривни. (По-късно мама каза със злоба, че всички тези бижута били евтини имитации, купувани от магазин за джунджурии в Голусй. Но в онзи момент ми изглеждаха изключително луксозни.) Тя извади чифт обеци с перли и клипс на задната страна и сложи първо едната, а след това и другата на увисналите си уши.
Кръстът лежеше на дъното на кутията. Никога не бях виждала да го носи. Каза ми, че нейният дядо, който умрял отдавна, ѝ го дал на първото ѝ причастие, когато била на тринадесет години. Имала желание да го даде на дъщеря си, леля ми Бриджит, но тя предпочела златен пръстен с камък вместо кръста.
– Ти си единствената ми внучка и искам да го дам на теб – обяви баба и сложи верижката на врата ми. – Виждаш ли сплетените нишки? – Тя докосна изпъкналите шарки с пръст, осеян с бучки. – Те показват безкрайната пътека, която те отвежда извън дома и се връща обратно там. Когато го носиш, никога няма да се отдалечиш от дома.
Няколко седмици след като баба ми даде кръста, тя и мама отново се скараха. Виковете им се увеличаваха, затова заведох близнаците в една от спалните надолу по коридора.
– Ти го примами, той не беше готов – крещеше баба, а след това чух и отговора на мама, ясен като бял ден:
– Мъж, чиято майка не му позволява да си мръдне пръста, не става за съпруг.
Предната врата се блъсна. Знаех, че това е дядо, който излезе от къщи възмутен. И тогава чух удар, писък и плач. Изтичах до салона, където заварих четката за коса на баба, разбита на парчета в огнището, и мама, на чието лице беше изписано триумфално изражение.
Не беше изминал и месец, а ние вече пътувахме към Елис Айлънд на борда на кораба Агнес Полин.
Научих, че съпругът на госпожа Мърфи с починал преди десет години, оставяйки ѝ тази голяма стара къща и малко пари. Тя се възползвала от ситуацията и започнала да приема наематели. Жените имали график, който се въртял веднъж седмично: готвене, пране, чистене, миене на подовете. Скоро и аз започнах да помагам: слагах масата за закуска, вдигах чиниите, метях, миех съдовете след вечеря. Госпожа Мърфи работеше най-усилено от всички, ставаше рано сутрин да прави кифлички, бисквити и каша и си лягаше последна, след като угаси лампите.
Вечер жените се събираха във всекидневната и си говореха за чорапите, които носят, дали най-добрите имат ръб отзад, или са гладки, кои марки са най-издръжливи, кои драскат кожата; кой е най-желаният цвят червило (единодушно решаваха, че това бил "Огнено-червено" на марката Риц); кои са любимите им марки пудра за лице. Аз стоях мълчаливо до камината и слушах. Госпожица Ларсън рядко се присъединяваше към тях – вечер обикновено бе заета с подготвяне на учебни планове и уроци. Носеше малки златни очила, докато чете, а това сякаш бе по всяко време, когато не се занимаваше с домакински задачи. Постоянно държеше книга или кърпа за чинии, а понякога и двете заедно.
Постепенно започнах да се чувствам като у дома си. И въпреки че се надявах госпожа Мърфи да е забравила, че мястото ми не е тук, тя не беше забравила. Един следобед с госпожица Ларсън се прибрахме от училище с автомобила и заварихме господин Соренсън във фоайето. Той държеше черната си шапка в ръце, като кормило. Коремът ми се обърна, като го видях.