Господин Нилсън приличаше на голяма сива мишка, допълнена с потрепващи мустачки, розови уши и малка уста. Облечен бе в сив костюм от три части и копринена папийонка на райета и носеше черен бастун. Госпожц Нилсън бе слаба, почти немощна. Тъмната ѝ коса, прошарена със сребърни нишки, бе издърпана назад в кок. Имаше тъмни вежди и мигли и дълбоки кафяви очи, а устните ѝ бяха начервени с тъмночервено червило. Мургавата ѝ кожа не беше покрита нито с пудра, нито с руж.
Госпожа Мърфи се стараеше да предразположи семейство Нилсън, поднесе им чай и бисквити и попита за краткото им пътуване из града в снега, а след това поведе разговор за времето: как температурите паднали през последните няколко дни, как днес бурята най-сетне започнала, както всички очаквали. Изказваха предположения колко сняг щял да натрупа довечера, колко дълго щял да се задържи, кога щели сме да очакваме нов снеговалеж и каква щяла да бъде зимата. Нали нямало да е като зимата на 1922 г., когато ледените бури били последвани от снежни виелици? Или пък като виелицата от 1923 г., която донесла мръсен сняг от Северна Дакота и двуметрови преспи покрили части от града, а хората не могли да излязат от домовете си в продължение на седмици? От друга страна, едва ли щяла да бъде мека като зимата през 1921 г., най-топлия декември в историята.
Семейство Нилсън проявяваха любезно любопитство към мен, а аз се опитвах да отговарям на въпросите им, без да звуча отчаяно или равнодушно. Останалите трима души ни наблюдаваха с трепетно напрежение. Усещах, че ме подтикват да се представя добре, да стоя изправена и да отговарям с цели изречения.
Най-после, след като темата на разговора се сменяше многократно, господин Соренсън каза:
– И така. Вярвам, че всички знаем защо сме се събрали
– За да определим дали семейство Нилсън ще пожелаят да осигурят дом на Дороти и дали Дороти е подходяща за нуждите им. Затова, Дороти, можеш ли да кажеш на семейство Нилсън защо искаш да станеш част от тяхното домакинство и какъв принос можеш да имаш към него?
Ако трябва да съм честна, което господин Соренсън не искаше от мен, разбира се, бих казала, че просто се нуждая от топло и сухо място за живеене. Че искам достатъчно храна за ядене, дрехи и обувки, които да ме предпазват от студа. Искам спокойствие и ред. Но преди всичко, искам да се чувствам в безопасност в леглото си.
– Мога да шия и съм доста сръчна. Добра съм със сметките – казах аз.
Господин Нилсън се обърна към госпожа Мърфи и попита:
– А младата дама може ли да готви и чисти? Трудолюбива ли е?
– Протестантка ли е? – добави госпожа Нилсън.
– Момичето е трудолюбиво, лично гарантирам за това – отвърна госпожа Мърфи.
– Мога да готвя някои неща – обясних им аз – и въпреки че в предишния ми дом от мен се очакваше да готвя катерици и миещи мечки, бих предпочела да не го правя отново.
– За бога, не, няма да се наложи – каза госпожа Нилсън.
– А относно другия въпрос?
– Другия въпрос? – едва успях да следвам разговора.
– Ходиш ли на църква, мила? – подсказа ми госпожа Мърфи.
– О, да. Семейството, с което живях, не ходеше на църква – отговорих искрено аз, но истината бе, че не бях влизала в църква, откакто напуснах Дружеството за подпомагане на деца, а преди това ходех само с баба. Спомням си как я държах за ръка, докато вървяхме към църквата "Свети Йосиф" – малка каменна църква в центъра на Кинвара, със стъклени витражи и тъмни дъбови пейки. Помня аромата на тамян и лилии, свещите, запалени за починали наши близки, гърленото пеене на свещеника и величествения рев на органа. Баща ми казваше, че е алергичен към религията, че тя не е донесла нищо добро на никого. И когато съседите на улица "Елизабет" критикуваха мама, че ходи на служба, тя отвръщаше: "Пробвайте да съберете целия рояк деца в неделя сутринта, когато едно от тях има треска, друго е с колики, а мъжът ви е в несвяст в леглото. Спомням си как наблюдавах другите католици – момичета облечени в роклите им за причастие, и момчета с лъснат обувки – да вървят по улицата под нашия апартамент – майките им бутаха бебешки колички, а бащите им вървяха до тях.
– Тя е ирландка, Виола, така че сигурно е католичка – каза господин Нилсън на съпругата си.
Аз кимнах с глава.
– Ти може и да си католичка, дете – обясни ми госпожа Нилсън и това бе първото нещо, което каза направо на мен – но ние сме протестанти. И ще очакваме от теб да идваш с нас на лютерански служби всяка неделя.