Тя върза панделката на един от клоните и се наведе да намери друга. Привърза края на новата към същия клон; сякаш са свързани, и започна да я прокарва през клонките
– Беше на шест години. Имаше треска, помислихме, че е настинка. Сложихме я да си легне и се обадихме на лекаря. Той каза, че трябва да почива, да ѝ даваме много течности, обичайните препоръки. Но състоянието ѝ не се подобряваше. Посред нощ тя вече не беше на себе си, беше обезумяла. Обадихме се отново на лекаря, той дойде, прегледа гърлото ѝ и видя издайническите петна. Не знаехме какво означават те, но той знаеше. Закарахме я в болницата "Света Мери" в Рочестър и там я сложиха под карантина. Казаха ни, че не могат да ѝ помогнат, а ние не им повярвахме. Но всичко беше въпрос на време – тя поклати глава, сякаш искаше да пропъди някаква мисъл.
Мислех си колко ли ѝ е било трудно да изгуби дъщеря си. Спомних си за моите братя и за Мейси. Таяхме много тъга в себе си, госпожа Нилсън и аз. Изпитвах съжаление и за двете ни.
На Бъдни вечер заваля лек сняг, а ние тримата тръгнахме на църква. Запалихме свещите на седемметровото коледно дърво вдясно от олтара и всички лютерански деца, родители, баби и дядовци запяха с отворени песнопойки, а свещеникът изнесе проповед, проста като детска книжка с картинки – урок за благотворителността и съчувствието.
– Хората са в крайна нужда – каза той на паството. – Ако можете да им дадете нещо, направете го. Обърнете се към най-добрата си същност.
Свещеникът разказа за няколко изпаднали в нужда семейства: свиневъда Джон Слатъроу, който изгубил дясната си ръка в инцидент с вършачка, семейството му се нуждаело от консерви и човешка сила, тъй като се опитвало да спаси фермата... Осемдесет и седем годишната госпожа Ейбъл вече била сляпа и с двете очи и била сам-сама, затова ако можем да отделим по няколко часа седмично, тя щяла да бъде много благодарна... Седемчленното семейство Гроут било в голяма беда, бащата не работел, имали четири малки деца, а преди месец се родило още едно недоносено, което сега било болно, майката не можела да става от леглото...
– Колко тъжно – прошепна госпожа Нилсън. – Хайде да направим един пакет за това бедно семейство.
Тя не знаеше моята история с тях. Те бяха просто поредното далечно нещастие.
След службата тръгнахме към къщи по тихите улици. Вече не валеше и нощта бе ясна и студена. Газените лампи хвърляха кръгове светлина около себе си. Тримата приближихме къщата и на мен ми се стори, че я виждам за първи път – осветена веранда, коледен венец на вратата, черна желязна ограда и разрината от снега пътека. Вътре, зад пердето във всекидневната, светеше лампа. Едно приятни място, в което да се прибереш. Истински дом.
Всеки втори четвъртък след вечеря с госпожа Нилсън cе присъединявахме към госпожа Мърфи и още четири жени в клуба за изработване на завивки. Събирахме се в просторния салон на най-заможната жена от клуба, която живееше в голяма викторианска къща в покрайнините на града. Аз бях единственото дете в стаята, пълна с жени, а веднага започнах да се чувствам като у дома си. Работехме заедно по една завивка с модел и платове, избрани от някои член на клуба. Веднага щом завършехме завивката, започвахме следващата. Изработката на всяка отнемаше за около четири месеца. Научих, че този клуб бе изработил завивката върху моето легло в розовата спалня. Името ѝ бе "Ирландски венец" и представляваше четири лилави ириса със зелени стъбла, които се събираха ведно в средата на черен фон.
– Някой ден ще направим завивка и за теб, Дороти – каза госпожа Нилсън.
Тя започна да събира парчета плат от щанда в магазина и слагаше всяко едно от тях в пътнически сандък с моето име. Обсъдихме това на вечеря:
– Една жена донесе десет метра красиво синьо хасе и аз запазих един излишен метър за теб – каза тя. Аз вече бях избрала модела – "Двоен сватбен пръстен", поредица от преплитащи се кръгове, направени от малки правоъгълници от плат.
Веднъж месечно, в неделя следобед, с госпожа Нилсън лъскахме сребърните прибори. Тя измъкваше тежка махагонова кутия от един дълбок шкаф в трапезарията. Кутията съдържаше приборите, които бяха сватбен подарък от майка ѝ – единственото ѝ наследство. Вадеше ги един по един и ги подреждаше върху кърпи за подсушаване на съдовете, постлани на масата. В това време аз донасях две малки сребърни купи от полицата във всекидневната, четири свещи и един поднос от бюфета, и кутия със закопчалка от спалнята ѝ с нейното име, Виола, изписано с тънък шрифт по горната част. Използвахме тежка паста с цвят на кал, няколко малки и твърди четки, вода и много парцали.