Един ден, докато полирах богато украсена лъжица за сервиране, госпожа Нилсън посочи ключицата ми и без да ме поглежда, каза:
– Можем да почистим това, ако искаш.
Докоснах верижката около врата си, а след това и кръста. Откопчах я с две ръце.
– Използвай четката. Бъди внимателна – каза тя.
– Подарък ми е от баба – обясних аз.
Тя ме погледна и се усмихна.
– И топла вода, също.
Търках верижката с четката и тя възвръщаше блясъка си. Кръстът, чиито детайли бяха потъмнели, ставаше отново триизмерен.
– Ето така – каза госпожа Нилсън, когато измих талисмана, подсуших го и го сложих отново на врата си. – Сега е много по-добре.
Въпреки че не ме попита нищо за кръста, знаех, че това е нейният начин да покаже, че е наясно със значението, което има той за мен.
Бяха минали няколко месеца откакто живеех в дома им, когато по време на една вечеря господин Нилсън ми каза:
– Дороти, с госпожа Нилсън искаме да обсъдим нещо с теб.
Помислих си, че господин Нилсън ще ми каже за планираното им пътуване до "Планината Ръшмор"[57], но той погледна съпругата си, а тя ми се усмихна и аз разбрах, става въпрос за нещо съвсем различно, нещо по-голямо.
– Дали са ти името Дороти, когато си пристигнала в Минесота – каза тя. – То харесва ли ти?
– Не особено – отговорих аз, без да усещам накъде води този разговор.
– Знаеш колко много значеше Вивиан за нас, нали? – попита господин Нилсън.
Аз кимнах.
– Е – ръцете на господин Нилсън лежаха на масата. – За нас ще значи много, ако приемеш името на Вивиан. Ние те считаме за своя дъщеря, макар все още незаконна, но започваме да мислим за теб по този начин. И се надяваме, че ти започваш да ни приемаш като твои родители.
Те ме гледаха с погледи, изпълнени с очакване. Не знаех какво да си мисля. Чувствата ми към семейство Нилсън – благодарност, уважение, признателност – не бяха като любовта на детето към родителите му, макар и да не бях сигурна дали можех да кажа какво е любовта. Радвах се, че живея с тази мила двойка, чието спокойно и скромно поведение започвах да разбирам. Благодарна бях, че ме приеха в дома си. Но всеки ден осъзнавах колко се различавам от тях. Те не бяха моето семейство и никога нямаше да бъдат.
Не бях сигурна какво изпитвам и за името на дъщеря им. Не знаех дали мога да понеса тежестта на този товар.
– Нека не я притискаме, Ханк. – Госпожа Нилсън се обърна към мен и каза: – Помисли си, колкото е нужно, и после ни кажи какво си решила. Имаш място в нашия дом, независимо от решението, което вземеш.
След няколко дни, докато подреждах в магазина рафтовете с консерви, чух познат мъжки глас, но не се сетих чий беше. Наредих останалите консерви с царевица и грах на рафта пред мен, взех празния кашон и се изправих бавно, като се надявах да разпозная гласа, без да ме видят.
– Имам няколко чудесни неща за бартер, ако желаете – чух да казва мъжът на господин Нилсън, който стоеше зад щанда.
Всеки ден в магазина идваха хора, обясняваха, че не могат да платят, и предлагаха различни стоки в замяна. Всяка вечер господин Нилсън носеше вкъщи нещо, дадено му от клиенти: дузина яйца, мек норвежки хляб, наречен лефсе, дълъг плетен шал. Госпожа Нилсън завърташе очи и възкликваше: "Боже мили", но не се оплакваше. Мисля, че се гордееше с него заради доброто му сърце и заради това, че разполагаше с възможност да бъде такъв.
– Дороти?
Обърнах се и с лека изненада разбрах, че това е господин Бърн. Кестенявата му коса бе провиснала и неподдържана, очите му бяха зачервени. Питах се дали пие. Какво прави тук, в магазин в град на около петдесет километра от мястото, където живее?
– Я, каква изненада – каза той. – Тук ли работиш?
Кимнах с глава и казах:
– Собствениците – семейство Нилсън – ме взеха. Въпреки февруарския студ по слепоочието на господин Бърн се стичаше пот. Той я бършеше с опакото на ръката си.
– Щастлива ли си с тях?
– Да, сър. – Чудех се защо се държи толкова странно.
– Как е госпожа Бърн? – попитах аз в опит да насоча разговора към общите любезности.
Той премигна няколко пъти с очи.
– Значи не си чула.
– Извинете?
Клатейки глава, той обясни:
– Тя не беше силна жена, Дороти. Не можа да понесе унижението. Не можа да понесе нуждата да моли за услуги. Но какво можех да направя, за да променя нещата? Всеки ден мисля за това – лицето му се разкриви. – След като Фани си тръгна...
– Фани си е тръгнала? – Не знам защо, но бях наистина изненадана.
– Няколко седмици след теб. Една сутрин дойде и каза, че дъщеря ѝ в Парк Рапидс искала да живее с нея и семейството ѝ, и тя реши да замине. Знаеш, че изгубихме всички останали, и мисля, че Лоис не можа да понесе мисълта. – Той прокара ръка по цялото си лице, сякаш се опитваше да заличи чертите си. – Помниш ли ужасната буря от миналата пролет? Беше в края на април. Е, Лоис излезе навън и вървя, без да спира. Откриха я мъртва, замръзнала, на около шест километра и половина от къщата.