Исках да изпитам съчувствие към господин Бърн. Исках да изпитам нещо. Но не можех.
– Съжалявам – казах му аз и предполагам, че наистина съжалявах – за него, за разбития му живот. Но не можах да изпитам никакво съжаление към госпожа Бърн. Мислех си за студените ѝ очи и вечно намръщеното ѝ лице, нежеланието ѝ да ме приеме за нещо повече от чифт ръце и пръсти, които държат иглата и конеца. Не се радвах, че бе мъртва, но и не съжалявах за това.
Същата вечер казах на семейство Нилсън, че ще приема името на дъщеря им. И в този миг приключи моят стар живот и започна нов. Макар че ми беше трудно да повярвам, че късметът ми ще продължи, не се заблуждавах какво оставям зад гърба си. Затова, когато след няколко години семейство Нилсън ми казаха, че искат да ме осиновят, аз се съгласих с готовност. Щях да стана тяхна дъщеря, въпреки че никога не можах да ги нарека мама и татко – нашите отношения бяха някак прекалено официални за това обръщение. Въпреки всичко обаче беше ясно, че аз им принадлежа. Те бяха отговорни за мен и щяха да се грижат за мен.
Времето минаваше и аз все по-трудно си спомнях за моето семейство. Нямах снимки, писма или дори книги от предишния си живот – единственият ми спомен бе кръстът от баба. Макар че го свалях много рядко, си давах сметка, че единственото нещо, което ме свързва с истинското ми семейство, идваше от жената, която беше прогонила единствения си син и неговите деца и ги беше качила на кораб с ясното съзнание, че навярно няма да ги види отново.
Хемингфорд, Минесота,
1935-1939 г.
Госпожа Нилсън намери пакет цигари в чантата ми, когато бях на петнадесет години.
Влязох в кухнята и веднага разбрах, че съм направила нещо, което ѝ е неприятно. Тя бе по-тиха от обичайното, разтревожена. Питах се дали си въобразявам. Опитах се да си спомня дали, преди да тръгна за училище съм казала нещо, което може да я е разстроило. Въобще не се сетих за пакета цигари, който гаджето на приятелката ми Джуди Смит ѝ купи от една бензиностанция извън града и който тя ми даде.
Господин Нилсън се прибра и всички заедно седнахме на вечеря. Тогава госпожа Нилсън плъзна пакета Лъки Страйк към мен по масата.
– Търсих зелените ръкавици и помислих, че може да си ги взела – каза тя. – Но вместо тях намерих това.
Погледнах към нея, а след това и към господин Нилсън, който вдигна вилицата и ножа си и започна да реже на малки парченца свинския котлет в чинията си.
– Изпуших само една, за да ги пробвам – обясних аз въпреки че ясно се виждаше, че пакетът е полупразен.
– Откъде ги взе? – попита госпожа Нилсън.
Изкушавах се да им кажа, че ги беше купил Дъглас приятелят на Джуди, но осъзнах, че ще стане още по-зле ако замеся и други хора.
– Това беше просто един експеримент. Не ми харесаха. От тях кашлям.
Тя погледна господин Нилсън и повдигна вежди. Веднага разбрах, че вече са избрали наказанието ми. Единственото нещо, което можеха да ми отнемат, бяха кинопрожекциите, на които ходехме заедно с Джуди всеки неделен следобед. Следващите две седмици си останах вкъщи и изтърпявах мълчаливото им порицание.
След този случай реших, че ако ги ядосвам, ще плащам прекалено висока цена. Затова спрях да излизам през прозореца и да се спускам по канализационната тръба като Джуди. Ходех на училище и на работа в магазина, помагах с вечерята, пишех си домашната и си лягах навреме. Понякога излизах с момчета, но само на двойни срещи или с компания. Едно момче, Рони Кинг, бе влюбен в мен и ми даде пръстен. Но аз толкова се страхувах да не направя нещо, с което да разочаровам семейство Нилсън, че старателно избягвах всяка ситуация, която можеше да предизвика напрежение. Веднъж, след една наша среща, Рони се опита да ме целуне за лека нощ. Устните му докоснаха моите и аз се отдръпнах бързо. Скоро след това му върнах пръстена.
Никога не успях да се отърся от страха, че някой ден господин Соренсън може да се появи на прага и да ми съобщи, че семейство Нилсън са решили, че издръжката ми е прекалено скъпа, че създавам много неприятности или просто ги разочаровам и затова са преценили да ме оставят. В кошмарите си пътувах сама с влак към пустошта. Или се движех в лабиринт от сламени бали. Или вървях по улиците на голям град, гледах светлините от прозорците и виждах семействата вътре, но нито едно от тях не беше моето семейство.