Един ден дочух някакъв мъж да разговаря с госпожа Нилсън в магазина:
– Съпругата ми ме изпрати тук да взема някои неща за кошницата, която нашата църква събира за едно момче, пристигнало с влака за сираци – обясняваше той. – Помните ли ги? Преди време тези влакове докарваха всички онези бездомни изоставени деца? Веднъж ходих в Албавя да ги видя – бяха жалка гледка. Както и да е, това дете преживяло много нещастия, фермерът, който го взел, го пребил, а сега възрастната дама, при която отишъл след това, умряла и той отново е сам. Скандално е да изпращат тези бедни деца сами тук и да очакват хората да се грижат за тях, сякаш си нямат собствени тревоги.
– Хмммм – каза госпожа Нилсън неопределено.
Аз приближих към тях и се питах дали пък не говори за Дъчи. Но после се сетих, че Дъчи вече трябва да е на осемнадесет години. Достатъчно голям, за да се грижи сам за себе си.
Вече бях почти на шестнадесет, когато огледах магазина и осъзнах, че почти не се е променил за времето, в което живея тук. А имаше неща, които можехме да променим, за да го направим по-хубав. Много неща. Първо, след консултация с господин Нилсън, преместих списанията отпред до касата. Подредих шампоаните, лосионите и балсамите, които преди стояха отзад, до лекарствата, така че хората, които изпълняват рецептите си, да могат да си купят също лейкопласт и мехлеми. Женският щанд бе печално празен. Това беше разбираемо, предвид невежеството на господин Нилсън в тази област и липсата на интерес у госпожа Нилсън (тя от време на време си слагаше червило, въпреки че винаги изглеждаше, сякаш го е избрала случайно и го е сложила набързо). Припомнях си дългите разговори за чорапи, жартиери и грим у госпожа Мърфи и предложих да увеличил асортимента на тези стоки, например като купим от един от доставчиците въртящ се щанд за трикотаж с чорапи със и без ръб и го рекламираме във вестника. Семейство Нилсън бяха скептични, но още в първата седмица разпродадохме всичко. Следващата седмица господин Нилсън удвои поръчката. Помнех думите на Фани, че всяка жена иска да се чувства красива, независимо че няма много пари. Убедих господин Нилсън да поръча дребни евтини дрънкулки, блестящи бижута и ръкавици от памучно кадифе, бакелитови гривни и цветни шалове. В училище алчно наблюдавах няколко момичета, една или две години по-големи от мен, чиито заможни родители им купуваха дрехи от Градовете близнаци[58]. Запомнях с какво са облечени, какво ядат, каква музика слушат, за какви автомобили мечтаят и кои филмови звезди харесват. И подобно на сврака, донасях тази информация в магазина. Щом някое от момичетата сложеше колан в нов цвят или модел или пък малка шапка, килната на една страна, още същия следобед аз разглеждах каталозите на доставчиците, за да намеря подобни модели. Избирах манекени, които приличат на тези момичета – да имат тънки вежди, розови устни и меки, къдрави коси, – и ги обличах по последна мода. Откривах парфюмите, които харесват, например "Синя трева" на Елизабет Арден, и ги зареждахме в магазина, заедно с обичайните любими аромати на жените – "Радост" на Жан Пату и "Vol de Nuit" на Герлан.
Работата се разрастваше, затова разположихме щандовете по-близо един до друг, издигнахме специални витрини в края на пътеките, сгъстихме лосионите. Когато бижутерът в съседния магазин фалира, убедих господин Нилсън да се разширим и подредим наново нашия магазин. Щяхме да държим стоката в мазето вместо в задната част на магазина и да подредим всичко в различни отдели.
Цените ни бяха ниски, а всяка седмица правехме разпродажби и пускахме купони във вестника. Въведохме план за разсрочено плащане, което позволяваше на хората да купуват по-скъпи стоки. Сложихме автомат за газирани напитки, за да задържаме хората по-дълго. Не след дълго магазинът вече процъфтяваше. Сякаш само ние се справяхме добре в тези ужасни икономически условия.
– Знаеш ли, че очите ти са прекрасни? – Попита ме Tони Прайс в час по математика в последната година на гимназията. Беше се облегнал на чина ми и се взираше ту в едното, ту в другото. – Имат кафяво, зелено, дори и малко златно. Никога не съм виждал толкова много цветове в един чифт очи.
Аз се извърнах встрани, но когато се прибрах вкъщи този следобед, се изправих до огледалото в банята и дълго разглеждах очите си.
Косата ми вече не беше месингова, както преди. С годините стана тъмно червено-кафява, като цвета на изсъхнали листа. Подстригах я в модерна прическа – модерна поне за нашия град – и сега дължината ѝ бе точно над раменете. А когато започнах да нося грим, направих едно откритие. Досега разглеждах живота си като поредица от несвързани помежду си приспособявания, от ирландката Нийв, през американската Дороти, до преродената Вивиан. Всяка една от тези самоличности беше проектирана върху мен, а в началото усещането бе странно – като чифт обувки, които трябва да поносиш, за да станат удобни. Но с помощта на червеното червило успях да си създам изцяло нова – и временна – личност. Можех сама да определя следващото си въплъщение.