Отидох на бала по случай завършването на училище с Том. Той се появи на вратата с бутониера, голям бял карамфил и две малки рози. Сама уших роклята си от розов шифон. Използвах модел на роклята, която актрисата Джинджър Роджърс[59] носеше във филма Времето на суинга. Госпожа Нилсън ми даде нейната перлена огърлица и перлени обеци. Том се държеше вежливо и любезно до момента, в който се напи с уискито от малката плоска бутилка, която беше пъхнал в прекалено голямото сако на баща си. Сби се с друг абитуриент на дансинга и ни изгониха от танците.
В понеделник учителката ми по английски език от дванадесети клас, госпожа Фрах, ме издърпа настрани след часа.
– Защо си губиш времето с момче като него? – скара ми се тя. Започна да ме убеждава да кандидатствам в колеж в друг щат – колежа "Смит" в Масачузетс, където бе учила.
– Така ще имаш шанс за по-добър живот – каза тя. – Искаш ли това, Вивиан?
Но макар че бях поласкана от интереса ѝ, знаех, че никога няма да го направя. Не можех да оставя семейство Нилсън, които вече разчитаха толкова много на мен. Освен това, въпреки Том Прайс, животът, който имах, бе достатъчно добър за мен.
Веднага щом завърших училище, се залових с управлението на магазина. Открих, че се справям добре с тази работа, а и ми харесва. (Записах се във вечерни курсове по счетоводство и бизнес администрация в колежа "Сейнт Олаф".) Наех работници – общо деветима на брой, – аз поръчвах голяма част от стоките. Вечер с господин Нилсън разглеждахме счетоводните книги. Заедно решавахме проблемите със служителите, печелехме благоразположението на клиентите и глезехме доставчиците. Непрестанно търсех най-добрата цена, най-изгодните стоки, най-новите възможности. Магазинът на семейство Нилсън бе първият в страната, който продаваше изправени електрически прахосмукачки, миксери, разтворимо кафе. Никога преди не сме били по-заети от сега.
Мои съученички идваха в магазина и размахваха големи диаманти, като медали от Легиона на честта[60], сякаш са постигнали нещо много значимо. Според мен те наистина си мислеха, че са постигнали нещо, но аз си ги представях как прекарват времето си в пране на мъжки дрехи. Аз не исках да се омъжвам. Госпожа Нилсън бе съгласна с мен:
– Още си много млада. Има време и за това – казваше тя.
Спрус Харбър, Мейн, 2011 г.
– Купуването на всички тези скъпи зеленчуци изяжда заплатата ми – роптаеше Дийна. – Не знам дали можем да продължаваме така.
Дийна говореше за задушените зеленчуци, които Моли приготви за тримата, след като се върна от библиотеката в Бар Харбър: тофу[61], червени и зелени чушки, черен боб и тиквички. Напоследък момичето готвеше доста, защото смяташе, че ако Дийна опита ястия, които не са пълни с животински протеини, ще разбере, че има още много възможности на разположение. Затова през последната седмица Моли направи кесадила[62] със сирена и гъби, вегетарианско чили и лазаня с патладжани. Въпреки това Дийна не спираше да се оплаква: не било достатъчно засищащо, странно било. (Тя не беше опитвала патладжан през живота си, докато Моли не изпече един във фурната.) Сега пък се оплакваше, че е прекалено скъпо.
– Не мисля, че е чак толкова по-скъпо – каза Ралф.
– Плюс общите допълнителни разходи – измърмори Дийна под носа си.
Не обръщай внимание, каза си Моли, но... майната му.
– Чакай малко. Нали ти плащат за мен?
Дийна вдигна поглед изненадано, а вилицата ѝ остана във въздуха. Ралф повдигна вежди.
– Не разбирам какво общо има това – каза Дийна.
– Тези пари не покриват ли разходите за още един човек? – попита Моли. – Покриват ги и даже остават пари, нали? Не е ли това истинската причина да сте приемни родители?
Дийна се изправи рязко.
– Будалкаш ли ме? – Тя се обърна към Ралф: – Тя наистина ли ми говори така?
– Хайде, вие двете – започна Ралф с плаха усмивка.
– Не, не ние двете. Не смей да ме поставяш заедно с нея – отвърна Дийна.