– Добре, нека просто...
– Не, Ралф, писна ми. Общественополезен труд, друг път. Ако ме питаш, това момиче трябва да е в изправителния дом. Тя е крадец, това е ясно. Краде от библиотеката. Кой знае какво краде и от нас. Или пък от онази възрастна жена. – Дийна отиде в стаята на Моли, отвори вратата и влезе.
– Ей – извика Моли и се изправи.
След секунда Дийна излезе от стаята с книга в ръка. Размаха я като плакат от протест. Анн от фермата Грийн Гейбълс.
- Откъде я взе? – настоя тя.
– Не можеш просто да...
– Откъде взе книгата?
Моли седна на стола си.
– Вивиан ми я даде.
– Как пък не. – Дийна отвори книгата и посочи с пръст вътрешната корица. – Тук пише, че е на Дороти Пауър. Коя е тя?
Моли се обърна към Ралф и каза бавно:
– Не съм откраднала тази книга.
– О, да, сигурна съм, че просто си я "взела назаем". – Дийна посочи към нея с дългия си розов нокът. – Слушай, госпожичке. Откакто си дошла в тази къща, постоянно създаваш неприятности и вече ми писна. Сериозна съм. Писна ми! – Тя стоеше с разкрачени крака, дишаше тежко и мяташе русата си лъскава грива като ядосано пони.
– Добре, добре, Дийна, виж сега... – Ралф протегна ръце и ги размята във въздуха като диригент. – Мисля, че малко прекали. Нека си поемем дълбоко въздух и се успокоим.
– Ти будалкаш ли ме? – Тя буквално плюеше думите.
Ралф погледна Моли и тя видя нещо съвсем ново в изражението му. Той бе уморен и отегчен. Не му пукаше.
– Искам тя да се махне – каза Дийна.
– Дийн...
– ДА СЕ МАХНЕ!
По-късно същата вечер Ралф почука на вратата на Моли.
– Хей, какво правиш? – попита той и се огледа. Торбите на момичето бяха широко отворени, а на пода бе подредена малката колекция книги на Моли, включително Анн от фермата Грийн Гейбълс.
Без да спира да прибира чорапите си в найлонова торба от хранителния магазин "Фууд Март", Моли отговори:
– На какво ти прилича?
Тя обикновено не беше груба с Ралф, но на кого му пукаше вече? Тази вечер той не я беше защитил.
– Не можеш да си тръгнеш сега. Трябва да се обадя на социалните служби. Ще минат няколко дни.
Моли натъпка торбичката с чорапите в една от големите торби, която се заобли от багажа. После започна да подрежда обувките си: един чифт Доктор Мартенс[63], който купи от магазин на Армията на спасението[64], черни джапанки, едни надъвкани от кучето обувки Биркенстой които предишната ѝ приемна майка изхвърли на боклука, но Моли ги прибра, и черни гуменки от Уолмарт[65].
– Социалните ще ти намерят по-подходящ дом – каза Ралф.
Тя вдигна поглед към него и отметна косата пред очите си.
– О, така ли? Да не повярваш.
– Стига, Мол. Престани.
– Ти престани. И не ме наричай Мол! – Тя едва се сдържаше да не скочи и изподраска лицето му с ноктите си като подивяла котка. Майната му. Майната му на него и на неговата кучка.
Прекалено голяма бе за това – да чака да бъде настанена у друго приемно семейство, да смени училището отново, да се премести в нов град, да се подчинява на приумиците на поредните приемни родители. Толкова беше ядосана, че едва виждаше пред очите си. Подклаждаше огъня на омразата с предубедената глупачка Дийна и безгръбначното мекотело Ралф, защото знаеше, че отвъд гнева криеше тъгата, която бе толкова силна и изтощителна, че можеше да я екове. Трябваше да продължи да се движи из стаята. Трябваше да напълни торбите си и да се разкара от тази къща.
Ралф се въртеше наоколо и не знаеше какво да прави. Нищо ново. Знаеше, че е притиснат между нея и Дийна. Не можеше да се справи нито с едната, нито с другата. Почти го съжаляваше, този малодушен клетник.
– Има къде да отида, така че не се безпокой – каза тя.
– У Джак ли?
– Може би.
Всъщност не би могла да отиде у Джак, както не би могла и да си наеме стая в хотела в Бар Харбър. (Да, предпочитам стая с гледка към океана. Донесете ми и сок от манго, благодаря ви!) Отношенията им все още бяха обтегнати. Но дори и всичко да беше наред, Тери нямаше да ѝ позволи да спи там.
Ралф въздъхна.
– Е, разбирам защо не искаш да останеш тук.
Тя го погледна. Без майтап, Шерлок.
– Кажи ми, ако мога да те закарам до някъде.
– Ще се оправя – отвърна тя и пусна купчина черни тениски. След това се изправи със скръстени ръце и остана така, докато той излезе от стаята.
Къде, по дяволите, можеше да отиде?
Имаше още само 213 долара в спестовната ѝ сметка, които беше събрала, докато през лятото продаваше сладолед в Бар Харбър. Можеше да хване автобус до Бангор или Портланд, или може би до Бостън. И после какво?