Не ѝ трябваше много.
Помисли си, че дори и да изгуби талисманите, те винаги щяха да бъдат част от нея. Нещата, които са важни, остават с теб, просмукват се през кожата ти. Хората си правят татуировки, за да имат вечен спомен за нещата, които обичат, в които вярват или от които се страхуват. Макар че не съжаляваше за татуировката, тя нямаше нужда отново да покрива плътта си с мастило, за да помниш миналото си.
Не знаеше, че белезите ще се врежат толкова дълбоко.
Моли приближи къщата на Вивиан и погледна телефона си. По-късно бе, отколкото предполагаше – 20:54.
Флуоресцентната лампа на верандата излъчваше бледа розова светлина. Останалата част от къщата бе тъмна. Моли остави торбите си на верандата, разтри раменете си и отиде отзад, откъм залива. Огледа прозорците за някакви следи на живот. И ето, светеха два прозореца на втория етаж в далечния десен край на къщата. Това беше спалнята на Вивиан.
Моли не знаеше как да постъпи. Не искаше да уплаши Вивиан, а сега, когато вече бе тук, осъзна, че дори и позвъняването на врата в този час можеше да я стресне.
Накрая момичето реши да се обади по телефона. Тя набра номера, докато се взираше в прозореца на Вивиан.
– Ало? Кой се обажда? – Вивиан вдигна след четири позвънявания, а гласът ѝ бе напрегнат и прекалено висок, сякаш разговаря с някой насред океана.
– Здравей, Вивиан. Обажда се Моли.
– Моли? Наистина ли си ти?
– Да – отвърна тя с дрезгав глас. Пое дълбоко въздух. Запази спокойствие. – Съжалявам, че те притеснявам.
Вивиан се появи на прозореца и наметна тъмночервен халат върху нощницата си.
– Какво има? Добре ли си?
– Да, аз...
– За бога, знаеш ли колко е часът? – попита Вивиан и се засуети около кабела.
– Извинявай за късното обаждане. Аз просто – не знаех какво друго да направя.
От другата страна настана тишина, докато Вивиан осмисли думите ѝ.
– Къде си? – попита най-после тя и се настани на подлакътника на един стол.
– Долу съм. Отвън, имам предвид. Реших, че ще те уплаша, ако звънна на вратата.
– Къде каза, че си?
– Тук. Тук съм. Пред дома ти.
– Тук? Сега? – Вивиан се изправи.
– Съжалявам. – И тогава Моли не можа да се сдържи и се разплака. На тревата беше студено, раменете я боляха, автобусът за туристически обиколки на острова беше приключил курсовете за деня, гаражът бе тъмен и страшен, а тя нямаше къде другаде да отиде.
– Не плачи, мила. Не плачи. Слизам веднага.
– Добре. – Моли си пое въздух. Стегни се!
- Сега ще затворя телефона.
– Добре.
Въпреки сълзите си Моли видя как Вивиан остави телефонната слушалка, загърна се с халата си и потупа посребрената си коса на тила. Възрастната жена излезе от спалнята и момичето изтича до предната веранда. Поклати глава, за да я прочисти от всички мисли, придърпа торбите си и избърса очите и носа си с края на тениската си.
Вивиан отвори вратата след секунда. Тя премести разтревожения си поглед от Моли (която осъзна, че въпреки че избърса очите си, сигурно цялото ѝ лице бе изцапано от спиралата) към пълните торби и към претъпканата раница.
– За бога, влизай! – възкликна жената и отвори широко вратата. – Влизай веднага и ми разкажи какво се е случило.
Въпреки протестите на Моли Вивиан настояваше да направи чай. Извади чаения си сервиз на рози – сватбен подарък от госпожа Мърфи, който стоеше в кашона десетилетия наред – и няколко наскоро намерени лъжици от сребърния сервиз на госпожа Нилсън. Изчака в кухнята да заври водата. После Моли наля вода в чайника и отнесе чаения сервиз на поднос във всекидневната, заедно с малко сирене и бисквити, които Вивиан намери в килера.
Вивиан запали две лампи и настани Моли на червения стол с висока облегалка. След това отиде до килера и извади една завивка.
– "Сватбеният пръстен"! – възкликна Моли.
Възрастната жена хвана завивката в двата ъгъла и я изтърси, после зави скута на Моли с нея. На места завивката беше изцапана и скъсана, изтънена от употреба. Много от малките правоъгълници от плат, пришити на ръка в преплетени кръгове, бяха изчезнали напълно, а призрачните следи от шевовете придържаха парчета цветен плат.
– Щом сърце не ми дава да изхвърля това, поне мога да го използвам.
Вивиан уви завивката около краката ѝ, а Моли каза:
– Съжалявам, че се натресох така.
Вивиан махна с ръка.
– Не ставай глупава. Вълнението ми се отрази добре. Повиши пулса ми.
– Не съм сигурна, че това е нещо хубаво.
Новината за Мейси тегнеше над Моли като тежък камък.
Но тя не искаше да я разкрие сега – щяха да станат прекалено много изненади наведнъж.