След като Вивиан наля две чаши чай, подаде едната на Моли, взе другата, добави две бучки захар и разбърка, подреди сиренето и бисквитите в една чиния, тя седна на другия стол и сви ръце в скута си.
– Е, добре – каза тя. – Сега ми разкажи всичко.
И Моли ѝ разказа. Разказа ѝ как беше живяла в каравана на Индианския остров, за катастрофата, в която умря баща ѝ, за проблемите на майка ѝ с наркотиците. Показа ѝ костенурката Шели. Обясни ѝ за дузината приемни домове, за обецата на носа, за скандала с Дийна и как беше прочела в интернет, че майка ѝ е в затвора.
Чаят изстина в чашите им.
И тогава, защото бе решена да бъде напълно честна, Моли си пое дълбоко въздух и каза:
– Има нещо, което трябваше да ти кажа отдавна. Работата ми при теб не беше свързана с училищен проект – беше общественополезен труд, тъй като откраднах една книга от библиотеката в Спрус Харбър.
Вивиан придърпа халата около тялото си.
– Разбирам.
– Беше глупава постъпка.
– Коя беше книгата?
– Джейн Еър.
- Защо я открадна?
Моли си припомни онзи миг: как вади всички копия на романа от рафта, как ги обръща в ръцете си, как оставя обратно по-новите издания и тези с твърдите корици, а после пъхва другия том под блузата си.
– Ами, това е моята любима книга. Имаше три тома. Реших, че най-скъсаното издание няма да липсва на никого. – Тя сви рамене. – Просто исках да я имам.
Вивиан потупа долната си устна с палец.
– Тери знаеше ли?
Моли отново сви рамене. Не искаше да забърква Тери в неприятности.
– Джак ходатайстваше за мен, а знаеш колко го обич тя.
– Това го знам със сигурност.
Нощта бе спокойна и тиха, с изключение на техните гласове. Завесите бяха спуснати и не допускаха мрака в къщата.
– Съжалявам, че дойдох в дома ти по този начин. С лъжи – каза Моли.
– Е, както и да е – отвърна Вивиан. – Предполагам, че всички лъжем по един или друг начин, нали? Било е най-добре да не ми казвате. В противен случай навярно нямаше да те пусна. – Тя сключи ръце и добави: – Но ако ще крадеш книга, поне трябва да вземеш най-хубаво издание. Защо иначе да го правиш?
Моли бе толкова притеснена, че едва се усмихваше.
Но на лицето на Вивиан грееше усмивка.
– Да откраднеш Джейн Еър! – Тя се засмя. – Трябваше да ти дадат златна звезда. Да те пратят в по-горен клас.
– Не си ли разочарована от мен?
Възрастната жена повдигна рамене.
– Не.
– Наистина ли? – Изпита облекчение.
– Във всеки случай, ти със сигурност си платила дължимото с всички тези часове, които прекара с мен.
– За мен това не беше наказание.
Едно време – всъщност сравнително неотдавна – Моли не би произнесла тези думи, защото те бяха очевидно подмазвачески и едновременно с това прекалено сантиментални. Но не и днес. На първо място, тя беше искрена. На второ, тя бе толкова съсредоточена в останалата част от историята, че не можеше да мисли за нищо друго. И се хвърли напред.
– Слушай, Вивиан – каза момичето. – Има още нещо, което трябва да ти кажа.
– О, боже! – Вивиан отпи от студения чай и остави чашата. – Какво си направила този път?
Моли вдиша дълбоко.
– Не съм аз. Става въпрос за Мейси.
Вивиан я погледна с нетрепващ поглед, лешниковите ѝ очи бяха ясни и невъзмутими.
– Проверих в интернет. Исках само да видя дали ще мога да открия нещо, и всичко стана учудващо лесно. Намерих данните от Елис Айлънд...
– Корабът Агнес Полин!
- Да, точно така. Намерих имената на родителите ти и оттам стигнах до съобщението за смъртта на баща ти и братята ти. Но не ѝ нейното – на Мейси. После ми хрумна идеята да потърся семейство Шацман. Е, имаше един сайт за семейна сбирка... и... както и да е, в него се казваше, че през 1929 г. те осиновили бебе, Маргарет.
Вивиан стоеше напълно спокойна.
– Маргарет.
Моли кимна с глава.
– Мейси.
– Трябва да е тя, нали?
– Но той ми каза, че тя е умряла.
– Знам.
Вивиан сякаш се стегна и стана по-висока в стола си.
– Излъгал ме е. – За един кратък миг тя погледна в далечината, някъде над библиотеката. После каза: – И са я осиновили?
– Очевидно. Не знам нищо друго за тях, но съм сигурна, че има начин да науча повече. Но е живяла дълго. В Ню Йорк. Починала е едва преди шест месеца. Има и снимка... Изглежда наистина щастлива – с деца и внуци. – Господи, каква глупачка съм, помисли си Моли. Защо казах това?
– Откъде знаеш, че е умряла?
– Има некролог. Ще ти покажа. Искаш ли да видиш снимката? – Без да дочака отговор, Моли стана и извади лаптопа от раницата си. Включи го и го приближи до Вивиан. Отвори снимките от семейната сбирка и некролога, които беше свалила на работния плот, и сложи лаптопа в скута на жената.