Вивиан се вгледа в снимката на екрана.
– Това е тя. – Вдигна поглед към Моли и добави: – Познавам я по очите. Съвсем същите са.
– Прилича на теб – отбеляза Моли и двете продължиха да гледат мълчаливо сияещата възрастна жена с умни сини очи, заобиколена от семейството си.
Вивиан протегна ръка и докосна екрана.
– Виж колко бяла е косата ѝ. Преди беше руса. На къдрици. – Завъртя показалеца си до собствената си посребрена глава. – През всички тези години... е била жива – прошепна тя. – Мейси е била жива. През всичките тези години сме били двете.
Минеаполис, Минесота, 1939 г.
Беше краят на септември, аз бях вече на деветнадесет години и две нови приятелки, Лилиан Барт и Емили Рийс, искаха да отида с тях на прожекцията на нов филм в кино Орфей в Минеаполис. Филмът Магьосникът от Оз бе толкова дълъг, че имаше антракт, затова смятахме да преспим там. Годеникът на Лилиан живееше в града, а тя ходеше всяка събота и неделя и отсядаше в хотел за жени. Увери ни, че мястото е безопасно, чисто и евтино и резервира три единични стаи. Досега бях ходила в градовете близнаци само със семейство Нилсън – веднъж за специална вечер по случай рожден ден, веднъж на пазар и един следобед в музея на изкуствата – но никога не бях ходила с приятели, още повече пък с преспиване.
Не бях убедена, че искам да отида. Не познавах тези момичета отдавна – и двете бяха записани във вечерния ми клас в колежа "Сейнт Олаф". Живееха заедно в един апартамент близо до колежа. Говореха за партита с питиета, а аз не бях сигурна какво точно имат предвид? Партита, на които имаше само напитки? Единственото тържество, което семейство Нилсън организираше, бе годишен обяд за своите доставчици по случай Нова година.
По-лесно беше човек да хареса Лилиан с нейното дружелюбно изражение и златно-руса коса, отколкото лукавата и предпазлива Емили, която имаше особена половинчата усмивка и гъст тъмен бретон и винаги пускаше шеги, които не разбирах. Пикантният им хумор, шумният им смях и безгрижната, незаслужена близост с мен ме караха да се чувствам леко неспокойна.
Освен това днес или утре в магазина щеше да пристига не голяма доставка с есенни дрехи и не исках да ги заваря подредени на погрешните места, когато се върна. Господин Нилсън страдаше от артрит и въпреки че идваше в магазина рано всяка сутрин, обикновено си тръгваше към два следобед, за да поспи. Госпожа Нилсън постоянно идваше и си отиваше. Напоследък голяма част от времето ѝ бе заето с клуба по бридж или с доброволчески дейности в църквата.
Но тя ме окуражи да отида с Лилиан и Емили и каза:
– Момиче на твоята възраст трябва да излизаш от време на време. Магазинът и учението ти не трябва да са целият ти живот, Вивиан. Притеснявам се, че понякога го забравяш. Господин Нилсън ми купи автомобил след завършването на гимназията, бял буик кабриолет, който карах предимно до магазина и до "Сейнт Олаф" вечер. Господин Нилсън каза, че би било добре за автомобила да се покара на по-дълго разстояние.
– Аз ще платя за паркинга – добави той.
Поехме с колата извън града, а небето бе със захарно синия цвят на бебешко одеяло, обсипано с меки памучни облаци. Още преди да изминем и петнадесет километра, стана ясно, че плановете на Емили и Лилиан са по-различни от споделеното. Да, щяхме да гледаме Магьосникът oт Оз, но не късната прожекция, която беше извинение да преспим там. Имаше ранна прожекция в три часа, а след това щели сме да имаме време да се върнем в хотела, да се преоблечем и да излезем.
– Я почакайте – казах аз. – Как така ще излезем?
Лилиан, която седеше на предната седалка до мен, стисна коляното ми.
– Хайде де, нали не мислеше, че ще изминем целия този път само заради един филм?
От задната седалка се обади Емили, която разглеждаше списание Сребърен екран:
– Толкова си сериозна, Вив. Трябва малко да се отпуснеш. Хей, момичета, знаете ли, че Джуди Гарланд[67] е родена в Гранд Рапидс и истинското ѝ име е Франсис Едъл Гъм. Това сигурно не е било особено подходящо за Холивуд.
Лилиан ми се усмихваше:
– Никога не си била в нощен клуб, нали?
Не отговорих, но беше права, разбира се.
Тя обърна огледалото за обратно виждане към себе си и си сложи червило.
– Така си и мислех. Довечера ще се позабавляваме добре. – Усмихна се и малките ѝ бели зъби се подадоха от лъскавите ѝ розови устни. – Ще започнем с коктейли.
Хотелът за жени в Минеаполис бе на една странична улица, точно както го описа Лилиан, с чисто, оскъдно обзаведено фоайе и отегчен служител, който почти не ни погледна, когато ни даде ключовете. В асансьора решихме да се срещнем след петнадесет минути, за да тръгнем за прожекцията.