– Здрасти, Ем – ухили се Ричард. – Момчетата определено ще се зарадват да те видят.
Изведнъж започнах да се чувствам неловко в строгата си блуза и скромната си пола, с практичните обувки и благочестивите си обеци. Чувствах се точно такава, каквато бях: момичето от малкото градче насред големия град. Ричард прегърна двете момичета, пощипваше ги и се смееше, когато те се въртяха. Погледнах към служителя на хотела, който беше тук по-рано през деня. Помислих си, че денят му сигурно е бил дълъг. Разгръщаше някакъв вестник и вдигна поглед едва когато се разнесе шумен смях. От мястото си виждах заглавието, което чете: "Германските и съветските войници шестват в Полша".
– Момичета, ожаднявам. Хайде да си намерим бар – каза Ричард.
Коремът ми къркореше от глад.
– Не трябва ли първо да вечеряме?
– Щом настояваш, госпожице Виви. На мен ядките в бара ще ми стигнат. А вие, момичета? – попита той други те две.
– Ричард, Вив е в града за първи път. Не е свикнала с твоя упадъчен начин на живот. Нека да похапнем – каза Лилиан. – А и може да е опасно за нас, слабичките, да започнем да пием на празен корем.
– Как да е опасно? – Той я придърпа по-близо и Лилиан се усмихна самодоволно, после го избута, налагайки решението си. – Добре, добре – каза той и изигра неохотно съгласие. – В Гранд хотела има пиано бар. Там сервират храна. Ял съм доста добра пържола от филе. А и знам, че имат хубаво мартини.
Излязохме на пълната с хора улица. Вечерта беше чудесна. Въздухът бе топъл, а дърветата по улицата – обсипани с тъмнозелени листа. В саксиите имаше цветя, малко обрасли и леко подивели в края на лятото. Вървяхме из града и настроението ми се подобряваше. Смесването с многобройните непознати отклоняваше вниманието ми от тази досадна тема – към света наоколо. Тук се чувствах като в чужбина, толкова бе различно всичко от моя въздържан и скромен живот, с неговия предсказуем ритъм – цял ден в магазина, вечеря в шест часа, тиха вечер, прекарана в учене, шиене на завивки или игра на бридж. Ричард, с цялата си карнавална изкусност и привлекателност, сякаш се беше отказал дори да се опита да ме приобщи. Но това не ми пречеше. Прекрасно бе да си един млад човек на тази улица в големия град.
Приближихме тежките врати от стъкло и месинг на гранд-хотела. Облечен в ливрея портиер ги отвори широко. Ричард влезе заедно с Лил и Ем, както ги наричаше, а аз се движех бързо зад тях. Благодарих на портиера, а той килна шапката си.
– Барът е вляво, от другия край на фоайето – каза той и показа, че е наясно, че не сме гости на хотела.
Никога не съм била на такова величествено място – може би, с изключение на гарата в Чикаго преди толкова много години – и едва се сдържах да не гледам втренчено големия полилей, светещ над главите ни, и лъскавата махагонова маса в средата на помещението, върху която имаше голяма керамична ваза, пълна с екзотични цветя.
Хората във фоайето бяха също толкова удивителни. Жена с плоска черна шапка с мрежа, която покриваше половината ѝ лице, стоеше на рецепцията с куп червени кожени куфари и сваляше една по една дългите си черни сатенени ръкавици. Дама с бяла коса носеше в ръцете си пухкаво бяло кученце с черни очи като копчета. Мъж във фрак говореше по телефона на рецепцията; възрастен джентълмен с монокъл стоеше сам на зелено канапе за двама с разтворена пред лицето си малка кафява книга. Тези хора изглеждаха отегчени, развеселени, нетърпеливи самодоволни – но преди всичко, те изглеждаха богати. Сега се радвах, че не съм облечена в крещящите, провокативни дрехи, които привличаха погледи и шепот по адрес на Лил и Ем.
Пред мен двете момичета и Ричард минаха бавно през фоайето, като се смееха шумно. С едната си ръка той прегръщаше Лил през рамото, а с другата притискаше Ем през талията.
– Хей, Виви – провикна се Лил и погледна назад, сякаш внезапно си спомни, че съм тук. – Насам!
Ричард отвори двойната врата към бара, ръкомахайки възторжено, и през смях въведе Лил и Ем вътре. Той влезе след тях, а вратите се затвориха бавно зад него.
Спрях пред зелените канапета. Не бързах да вляза там и да бъда петото колело, а безгрижният Ричард да се отнася с мен, сякаш нямам шанс да се приобщя, сякаш съм старомодна и лишена от чувство за хумор. Навярно трябваше да се поразходя малко наоколо, а след това да се прибера обратно в хотелската стая. И без това нищо друго след прожекцията не ми се струваше истинско. За мен денят беше достатъчен – нещо много повече от това, с което бях свикнала.
Настаних се на едно от канапетата и наблюдавах хората. Сега на вратата стоеше една жена, облечена в лилава сатенена рокля, с падаща кестенява коса, елегантно безгрижна. Махна с окичена с бижута ръка на портиера и се понесе из фоайето. Погълната от нея, не забелязах високия, слаб мъж с руса коса, докато той не застана срещу мен.