Очите му бяха пронизващо сини.
– Извинете, госпожице – каза той. Чудех се дали няма да каже нещо от сорта, че съвсем очевидно съм не на място или пък ще ме попита дали имам нужда от помощ. – Познавам ли ви отнякъде?
Погледнах златисторусата му коса, по-къса отзад и по-дълга отпред – прическата му не приличаше на остриганите като овце коси на момчетата в малкия град, с които бях свикнала. Той бе облечен в сив панталон, чиста бяла риза и черна вратовръзка и носеше тънка чанта за документи. Пръстите му бяха дълги и тънки.
– Не мисля.
– Нещо у вас ми е... много познато. – Той ме гледаше толкова внимателно, че се изчервих.
– Аз... – запънах се. – Наистина не знам.
И тогава на устните му заигра усмивка и той каза:
– Простете ми, ако греша. Но не пристигнахте ли тук с влак от Ню Йорк преди около десет години?
Какво? Сърцето ми заби лудо. Откъде знаеше?
– Не сте ли... Нийв? – попита той.
И тогава аз разбрах.
– Боже мили – Дъчи, това си ти.
Минеаполис, Минесота, 1939 г.
Изправих се, а Дъчи пусна на земята чантата си и ме прегърна. Докато ме притискаше здраво към себе си, по-здраво от всеки друг в живота ми, усещах мускулестата твърдост на ръцете му и топлината на леко вдлъбнатите му гърди. Подобна дълга прегръдка насред това лъскаво фоайе навярно беше непристойна. Хората ни гледаха. Но за първи път в живота ми не ми пукаше.
Той се отдръпна, за да види лицето ми, докосна бузата ми и отново ме придърпа към себе си. През тънката му памучна риза усещах сърцето му, което биеше лудо като моето.
– Веднага щом се изчерви, разбрах, че си ти. Същата си като преди. – Погали косата ми с ръка, сякаш галеше нечия кожа. – Косата ти... по-тъмна е. Не мога да изброя колко пъти съм те търсил сред тълпата или съм мислил, че съм те видял в гръб.
– Каза ми, че ще ме намериш – промълвих аз. – Спомняш ли си? Това бяха последните ти думи.
– Исках и опитах. Но не знаех къде да търся. А и се случиха толкова много неща... – Той поклати глава. – Наистина ли си ти, Нийв?
– Да, аз съм, но вече не съм Нийв. Сега съм Вивиан.
– И аз не съм Дъчи, нито пък Ханс. Казвам се Люк.
Избухнахме в смях заради абсурдността на преживяното, заради облекчението, че сме се разпознали. Притискахме се един към друг като оцелели след потъване на кораб, изумени, че нито един от нас не се е удавил.
Исках да го попитам толкова много неща, но не знаех откъде да започна и мълчах. Преди да успея да подбера думите си, Дъчи – Люк каза:
– Това е лудост, но трябва да вървя. Имам концерт.
– Концерт?
– Свиря на пиано в бара на хотела. Не е толкова зле, ако никой не се напие.
– Точно натам съм тръгнала – казах му аз. – Моите приятели ме чакат. Сигурно вече са пияни.
Той вдигна чантата си от пода.
– Иска ми се да се махнем оттук, да отидем някъде и да поговорим.
На мен също ми се искаше, но не желаех да рискува работата си заради мен.
– Ще те изчакам. Ще говорим след това.
– Това дълго чакане ще ме убие.
Двамата влязохме в бара, а Лил и Ем вдигнаха погледи. По лицата им бе изписано любопитство. Помещението бе тъмно и опушено, подът – покрит с лилав плюшен мокет на цветя, а лилавите кожени канапета бяха пълни с хора.
– Така се прави, момиче! – извика Ричард. – Не си си губила времето.
Потънах в един стол на тяхната маса, поръчах си джин физ по препоръка на келнера и се концентрирах върху пръстите на Дъчи, които виждах от мястото си да се движат умело по клавишите на пианото. Той наведе глава, затвори очи и запя с ясен, тих глас. Свиреше Глен Милър, Арти Шоу и Глен Грей, музика, която всички знаехме – песни като "Малката кафява кана" и "Небето може да почака", изсвирени по различен начин, за да покажат друг смисъл, – и някои стари песни за мъжете с посивели коси, насядали на бара. От време на време вадеше нотен лист от чантата си, но сякаш свиреше предимно по памет и по слух. Няколко възрастни дами с прически, стиснали дамските си чанти, вероятно дошли на пазар от някое предградие, се усмихваха и си шушукаха, когато започна да свири "Лунна серенада".
Разговорът минаваше незабелязано покрай мен и дори не разбирах кога от мен се очаква да отговоря на някои въпрос или да се засмея на някоя шега. Не обръщах внимание на нищо. А и как бих могла? Дъчи ми говореше чрез песента на пианото и сякаш насън, аз разбирах какво ми казва. Бях толкова самотна в това пътуване, отделена oт миналото си. Колкото и усилия да полагах, винаги щях да се чувствам чужда и непозната. А сега срещнах друг човек, също като мен, който говореше на моя език, без да казва нито дума.