Колкото повече алкохол пиеха хората, толкова повече песни поръчваха и бурканът с бакшиши на Дъчи се пълнеше. Главата на Ричард бе заровена в шията на Лил, а Ем буквално бе седнала в скута на мъж с прошарена коса, който дойде от бара.
– "Отвъд дъгата"! – провикна се тя, изпила няколко джин физа. – Знаеш ли я? От онзи филм?[69]
Дъчи кимна, усмихна се и пръстите му заиграха по клавишите. От начина, по който свиреше, познах, че и друг път са го молили да изпълнява тази песен.
Оставаше му да свири още половин час, когато Ричард погледна часовника си:
– Мамка му, извинете френския ми – каза той. – Вече е късно, а утре ще ходя на църква.
Всички избухнаха в смях.
– Аз също съм готова да си лягам – обяви Лил.
– Да си лягаш с кого? – усмихна се самодоволно Ем.
– Хайде да се махаме оттук. Трябва да взема онова нещо, което оставих в стаята ти – каза той на Лил, докато се изправяше.
– Кое нещо? – попита тя.
– Знаеш кое. Онова нещо – отвърна той и намигна на Ем.
– Той трябва да вземе нещото, Лил – каза Ем с пиянски глас. – Онова нещо!
– Не знаех, че в стаите се допускат мъже – намесих се аз.
Ричард потри палеца и показалеца си в недвусмислен жест.
– Малко грес смазва колелата, ако разбираш какво имам предвид.
– Лесно е да подкупиш служителя на рецепцията – обясни Лил. – Да знаеш, в случай че искаш да прекараш малко време с момчето мечта ей там.
Двете с Ем се заливаха от смях.
Уговорихме се утре на обед да се срещнем във фоайето на нашия хотел, след което четиримата се изправиха, за да тръгнат. И тогава плановете се промениха: Ричард знаел един бар, който работел до два часа след полунощ, и те тръгнаха да го търсят. Двете момичета се олюляваха на високите си обувки и се подпираха на мъжете, които изглеждаха много щастливи да ги подкрепят.
Малко след полунощ улицата пред хотела бе осветена, но празна. Приличаше на сцена, преди актьорите да излязат на нея за представление. Нямаше никакво значение, че не познавам мъжа, в който се беше превърнал Дъчи, че не знаех нищо за семейството му, за живота му. Не ме интересуваше как ще изглежда, ако го заведа в стаята ми. Единственото, което исках, бе да прекарам още малко време с него.
– Сигурна ли си? – попита той.
– Повече от сигурна.
Пъхна няколко банкноти в ръката ми.
– Ето, за служителя в хотела. От буркана с бакшиша са. Навън бе хладно и Дъчи покри раменете ми със сакото си. Докато вървяхме, се държахме за ръце и това изглеждаше най-нормалното нещо на света. Звездите светеха в кадифеното небе над ниските сгради.
Служителят на рецепцията – този път бе друг, възрастен мъж с туидена шапка, надвесена над лицето му, каза:
– Мога ли да ви помогна?
Колкото и да е странно, не се притеснявах изобщо.
– Братовчед ми живее в града. Може ли да го заведа в стаята си, за да се видим?
Мъжът погледна Дъчи през стъклената врата, докато той чакаше на тротоара.
– Братовчед, а?
Аз му подадох две банкноти по един долар.
– Много ви благодаря.
Той придърпа парите към себе си с върха на пръстите си.
Махнах на Дъчи, той отвори вратата, поздрави служителя и се качи в асансьора след мен.
В чудатата, приглушена светлина в малката стая Дъчи свали колана и ризата си и ги окачи на единствения стол. Легна в леглото с опрян в стената гръб по долна риза и панталон, а аз се облегнах на него. Усещах тялото му до моето. Топлият му дъх бе на шията ми, ръката му обгръщаше кръста ми. За миг се попитах дали ще ме целуне. Искаше ми се да ме целуне.
– Как е възможно това? – промълви той. – Невъзможно е. Аз все пак мечтаех за този миг. А ти?
Не знаех какво да отговоря. Никога не бях се осмелила да си представя, че ще го видя отново. Опитът ми показваше, че когато изгубим близък човек, го губим завинаги.
– Кое е най-хубавото нещо, което ти се случи през последните десет години? – попитах аз.
– Че те срещнах отново.
Усмихнах се и се притиснах към гърдите му.
– С изключение на това.
– Първата ми среща с теб.
И двамата се засмяхме.
– С изключение на това.
– Хм, с изключение на това – размишляваше той и целуваше рамото ми. – Има ли нещо друго, освен това? – Придърпа ме по-близо до себе си, а ръката му бе на хълбока ми. Макар че никога преди не бях правила нещо такова – почти не бях оставала насаме с мъж, камо ли с мъж по долна риза, – не се чувствах никак притеснена. Когато ме целуваше, цялото ми тяло се съживяваше.