След няколко минути той каза:
– Мисля, че най-доброто нещо беше откритието, че съм добър в нещо – в свиренето на пиано. Бях се свил в черупката си. Липсваше ми увереност. Свиренето на пиано ми даде място в този свят. А и... това беше нещото, което можех да правя, когато бях ядосан, тъжен и дори щастлив. Това беше начин да изразя чувствата си, дори когато не бях сигурен какви са те. – При тези думи той се засмя. – Звучи нелепо, нали?
– Ни най-малко.
– А ти? Кое беше най-хубавото нещо в твоя живот?
Не знаех защо му зададох този въпрос, след като самата аз нямах отговор. Изправих се, така че да седна в горната част на леглото със свити под тялото ми крака. Дъчи се настани от другата страна на леглото с подпрян на стената гръб, а през това време думите се изливаха от устата ми. Разказах му за самотата и глада у семейство Бърн, за крайната нищета у семейство Гроут. Обясних му колко съм благодарна на семейство Нилсън и колко смачкана се чувствам понякога с тях.
Дъчи ми разказа какво се беше случило с него след раздялата ни. Животът му с фермера и неговата съпруга бил толкова лош, колкото се страхувал, че ще бъде. Карали ли го да спи върху сламените бали в плевнята и го биели, ако се оплаче. Счупил ребрата си в инцидент при балиране, а те така и не повикали лекар. Живял с тях три месеца, докато един ден избягал, след като една сутрин фермерът го събудил с бой заради влязла в курника миеща мечка. Полуумрял от глад, изпитващ силна болка, с тения и инфекция на окото, той припаднал на шосето към града и една мила вдовица го завела в болницата.
Но фермерът успял да убеди властите, че Дъчи бил непълнолетен престъпник, който се нуждаел от здрава ръка и момчето било върнато при него. Бягал още два пъти – втория път по време на снежна виелица и било цяло чудо, че не измръзнал от студа. Скрил се в окачените на простора дрехи на съседите и това спасило живота му. На другата сутрин съседът го намерил в плевнята си и договорил с фермера да го вземе срещу едно прасе.
– Прасе? – попитах аз невярващо.
– Сигурен съм, че според него сделката е била добра. Прасето беше огромно.
Този човек на име Карл Мейнард бил фермер и вдовец. Имал пораснали син и дъщеря. Възлагал му задачи, но и го пратил на училище. А когато Дъчи проявил интерес към покритото с прах пиано, на което свирела жена му, той го поправил и намерил учител, който идвал във фермата да учи момчето.
Дъчи станал на осемнадесет години и се преместил в Минеаполис, където работел навсякъде, където имало пиано – свирел с групи и в барове.
– Мейнард искаше да поема фермата, но аз знаех, че не ставам за тази работа – каза той. – Честно казано, благодарен съм, че имам умение, което мога да използвам. И да живея сам. Голямо облекчение е да си възрастен.
Досега не се бях замисляла за това по този начин, но той бе прав – наистина беше облекчение.
Той протегна ръка и докосна кръста на шията ми.
– Все още го пазиш. Това ми дава вяра.
– Вяра в какво?
– В Господ, може би. Не, не знам. В оцеляването.
Около пет часа сутринта, когато светлината започна да измества мрака през прозореца, Дъчи ми каза, че в осем часа свири на орган в Епископалната църква на улица "Банър".
– Искаш ли да останеш дотогава? – попитах аз.
– А ти искаш ли да остана?
– Как мислиш?
Той легна до стената и ме издърпа към себе си. Обви тялото си около моето, а ръката му остана под мен. Докато лежах до него и дъхът ни се сливаше ведно, усетих мига, в който той заспа. Вдишвах аромата на афтършейва му и полъха на маслото му за коса. Хванах ръката му и преплетох неговите дълги пръсти през моите. Мислех си за съдбоносните стъпки, които ме отведоха при него. Ако не бях дошла на това пътуване. Ако бях яла преди това. Ако Ричард ни беше завел в друг бар... Тази игра можеше да се изиграе по толкова много начина. И все пак продължавах да си мисля, че всичко, което съм преживяла, ме беше довело до това. Ако семейство Бърн не ме бяха избрали, нямаше да се озова у семейство Гроут и нямаше да се запозная с госпожица Ларсън. Ако госпожица Ларсън не ме беше завела у госпожа Мърфи, нямаше да срещна семейство Нилсън. А ако не живеех със семейство Нилсън и не бях в колежа с Лил и Ем, тази вечер нямаше да дойда в Минеаполис и навярно нямаше отново да видя Дъчи.
Сякаш целият ми живот бе поредица от случайни събития. Случайни загуби и срещи. Този миг беше първият, който сякаш бе предопределен.
– Е? – Настояваше Лил. – Какво се случи?
Пътувахме обратно към Хемингфорд. Ем се беше опънала на задната седалка с тъмни очила и стенеше. Лицето ѝ имаше зеленикав оттенък.