Но Вивиан едва ли искаше да чуе всичко това. Откъде да започне? Какво да разкрие? Това бе проблемът. Историята ѝ не бе щастлива и опитът на Моли я беше научил, че хората или се отдръпват, или не ѝ вярват, или още по-лошо – съжаляват я. Затова се бе научила да разказва съкратена версия.
– Е – започна тя. – Аз съм пенобскотска индианка по бащина линия. Когато бях малка, живеехме в резерват близо до Олд Таун.
– Това обяснява черната коса и племенния грим.
Моли бе изумена. Никога не ѝ беше хрумвало да направи тази връзка. Дали наистина е така?
Беше в осми клас, годината бе изключително трудна – сърдити, крещящи приемни родители; приемни братя и сестри, които ѝ завиждаха; подли момичета в училище – тя си купи 10-минутна боя за коса на Лореал и абаносова очна линия на Кавър Гърл и се преобрази изцяло в семейната баня. Следващия уикенд един приятел, който работеше в Клеърс в мола, направи пиърсингите ѝ – наниз от дупки на всяко ухо, нагоре през хрущяла, обеца с винтче на носа и халка на веждата (която обаче не остана дълго време, защото бързо се инфектира и трябваше да бъде свалена, а на нейно място остана белег, подобен на паяжина). Пиърсингите бяха капката, която преля чашата, и тя беше изгонена от приемния си дом. Мисията беше изпълнена.
Моли продължаваше да разказва историята си – как баща ѝ бе починал, а майка ѝ не можеше да се грижи за нея, как се беше озовала при Ралф и Дийна.
– Тери ми каза, че са ти дали някакъв проект, свързан с доброволен общественополезен труд. Така на нея ѝ хрумнала гениалната идея да ми помогнеш да изчистя тавана – каза Вивиан. – Едва ли това е добра сделка за теб, но коя съм аз да го кажа?
– Ако искате вярвайте, но аз съм маниачка на тема подреденост. Обичам да организирам нещата.
– Значи си още по-странна, отколкото изглеждаш. – Вивиан се облегна и скръсти ръце. – Нека ти кажа нещо. Според твоето определение аз също останах сирак, и то на почти същата възраст като теб. Това значи, че имаме нещо общо помежду си.
Моли не знаеше как да отговори. Дали Вивиан искаше да говори за това, или просто го каза, за да е ясно? Трудно бе да се определи.
– Твоите родители... не са се грижили за теб? – осмели се да попита тя.
– Опитаха се. Имаше пожар... – Вивиан сви рамене. – Беше толкова отдавна, че почти не си спомням. И така. Кога искаш да започнеш работа?
Ню Йорк, 1929 г.
Мейси беше първата, която усети какво става. Не спираше да плаче. Спеше с мен на тясното легло в малката стая без прозорци, която деляхме с братята ни, още откакто беше на един месец, когато майка ни се разболя. В стаята беше толкова тъмно, че, както много пъти преди това, и сега се чудех дали слепотата се усеща по същия начин – тази празнота, която ни обгръща. Едва откроявах телата на момчетата, по-скоро чувствах как се въртят неспокойно, но все още не бяха будни: Доминик и Джеймс, шестгодишните близнаци, сгушени на сламеника на пода, за да се топлят.
Седях на леглото, облегната на стената, и държах Мейси както мама ме беше научила, подпряна на рамото ми. Пробвах какво ли не, за да я успокоя, всичко, което беше помагало преди: галех гръбчето ѝ, прокарвах два пръста по носа ѝ, пеех нежно в ухото ѝ любимата песен на баща ни "Моята пееща птичка" – Чух косът да чурулика своята песен, дроздът и конопарчето също, но никой от тях не може да пее толкова сладко, като теб, моя пееща птичке. Но тя плачеше още по-силно, а телцето ѝ се тресеше.
Мейси беше на осемнадесет месеца, но беше лека като вързоп дрипи. Само няколко седмици след раждането ѝ мама се разболя – имаше треска и вече не можеше да я храни, затова я хранехме с топла подсладена вода, натрошен овес, сготвен на бавен огън, и мляко, когато можехме да си го позволим. Всички бяхме слаби. Храната не достигаше. Имаше дни, в които ядяхме жилави картофи във воднист бульон. Мама не беше добра готвачка и преди да се разболее, а в някои дни дори не си правеше труда да сготви нещо. Много често, докато се науча да готвя, ядяхме сурови картофи направо от кофата за боклук.
Бяха минали две години, откакто напуснахме дома си на западния бряг на Ирландия. Животът там също беше труден. Баща ни неведнъж започваше работа и след това я губеше, но нито една от тях не беше достатъчна, за да ни издържа. Живеехме в малка каменна къща без отопление в малкото селце Кинвара в графство Голуей. Хората около нас бягаха в Америка. Слушахме истории за портокали, големи колкото картофи за печене; обширни поля със зърно, които се люлеели под слънчевото небе; чисти и сухи дървени къщи с водопровод и електричество. Имало толкова много работа, колкото плодове по дърветата. Родителите и сестрите на татко проявиха към нас един последен жест на добрина или пък може би искаха да се отърват от постоянните тревоги и събраха пари, за да купят билети за цялото ни петчленно семейство. Така в един топъл пролетен ден ние се качихме на кораба Агнес Полин за Елис Айлънд[13]. Единствената връзка с нашето бъдеще беше едно име, написано на парче хартия, което баща ми прибра в джоба на ризата си, когато се качихме на кораба. Името беше на мъж, преселил се преди десет години, и сега, според роднините си в Кинвара, бил собственик на уважаван ресторант в Ню Йорк.