Твърдо решена бях да не издавам нищо.
– Не се случи нищо. А при теб?
– Не сменяй темата, госпожичке – каза Лил. – Откъде познаваш онова момче?
Вече бях измислила отговор:
– Идвал е няколко пъти в магазина.
Лил не вярваше.
– Какво ще прави той в Хемингфорд?
– Продава пиана.
– Хм – каза тя, напълно неубедена в думите ми. – Както и да е, вие двамата май си допаднахте.
Свих рамене.
– Не е зле.
– Колко пари изкарват пианистите? – обади се Ем от задната седалка.
Исках да ѝ кажа да млъкне, но вместо това си поех дълбоко въздух и казах нехайно:
– Кой знае? Все пак не съм тръгнала да се омъжвам за него.
Десет месеца по-късно Лил припомни тези мои думи пред две дузини гости на сватбата ни в мазето на Лютеранската църква и вдигна тост:
– За Вивиан и Люк Мейнард – каза тя. – Нека винаги творят красива музика заедно.
Хемингфорд, Минесота, 1940-1943 г.
Пред хората го наричах Люк, но за мен той винаги щеше да бъде Дъчи. Той ме наричаше Вив – каза, че звучи като Нийв.
Решихме да живеем в Хемингфорд, за да мога да управлявам магазина. Искахме да наемем малка къща на странична улица, на няколко пресечки от дома на семейство Нилсън, с четири стаи на долния етаж и една на горния. Стана така, че – навярно с малко помощ от господин Нилсън, който може би е казал няколко думи на директора по време на среща на "Ротари клуб" – училището в Хемингфорд търсеше учител по музика. През почивните дни Дъчи продължаваше да свири в грандхотел в Минеаполис, а аз отивах с него в петък и събота вечерта, за да го слушам и да вечеряме заедно. В неделя свиреше на органа в Лютеранската църква на мястото на музиканта с тежки крака, когото убедиха, че е време да се пенсионира.
Когато казах на госпожа Нилсън, че Дъчи ми е предложил да се оженим, тя се намръщи:
– Нали каза, че не искаш да се омъжваш? – отбеляза тя.
– Едва на двадесет години си. Какво ще стане с образованието ти?
– Какво да стане? – попитах аз. – Това е просто един пръстен на пръста ми, не чифт белезници.
– Повечето мъже искат жените им да си останат вкъщи.
Разказах на Дъчи за този наш разговор, а той каза през смях:
– Разбира се, че ще се дипломираш. Данъчните закона са наистина сложна работа!
С Дъчи бяхме коренно различни. Аз бях практична и предпазлива; той – импулсивен и директен. Свикнала бях сутрин да ставам преди изгрев-слънце, а той ме издърпваше обратно в леглото. Не разбираше нищо от математика. Затова освен със счетоводните книги на магазина се занимавах и със семейните сметки и плащане на данъците ни. Умееше да работи с чука и пироните заради живота си във фермите, но често зарязваше работата наполовина – капаците за прозорци стояха натрупани в ъгъла, докато навън снегът бушуваше, чакаше и разглобеният кран на чешмата с пръснати по пода части.
– Не мога да повярвам, че те открих – повтаряше ми постоянно той. Аз също не можех да повярвам. Това бе част от моето минало, което отново е живо, с всички чувства и емоции, които се борех да потисна – тъгата ми от многобройните загуби, от липсата на човек, с когото да споделя, от необходимостта да крия толкова неща. Сега Дъчи беше тук. Той знаеше коя съм аз и нямаше нужда да се преструвам.
В събота сутрин се излежавахме в леглото по-дълго, отколкото бях свикнала – магазинът отваряше чак в десет часа, а Дъчи не бързаше заникъде. Правих кафе в кухнята и носех две димящи чаши в леглото, прекарвахме няколко часа заедно в меката светлина на утрото. Не бях на себе си от копнежа и удовлетворяването на този копнеж, от желанието да докосвам топлата му кожа, да проследявам сухожилията и мускулите му точно под повърхността, пулсиращи с живот. Сгушвах се в ръцете му, в свивката на коленете му, тялото му обвиваше моето, усещах дъха му по шията си, пръстите му ме докосваха. Никога не бях се чувствала по този начин – глуповата и отпаднала, замечтана, разсеяна, небрежна, концентрирана единствено върху мига, когато той настъпи.
Дъчи ми сподели, че не се чувствал толкова самотен, докато живял на улицата, колкото когато бил в Минесота. В Ню Йорк момчетата постоянно си правели шеги, споделяли храната и дрехите си. Лисвали му многото хора, шумът и хаосът, черните фордове, които тропали по калдъръма, сладкият аромат на печените фъстъци със захар, продавани от уличните търговци.
– А ти? Искаш ли да можеш да се върнеш в миналото? – попита ме той.
Аз поклатих отрицателно глава.
– Животът ни беше толкова тежък. Нямам много добри спомени от онова място.
Той ме придърпа към себе си и докосна с пръст меката бяла кожа на ръката ми.